Разплата

— Не! Няма да ти позволя да умреш сега! — шепнеше Рейчъл като побесняла. — Не сега!

Тя започна да масажира сърцето му, притискайки едната си китка върху другата. Натискаше силно, веднага отпускаше, после пак натискаше. Искаше й се да може да му влее поне част от желанието си за живот, но нищо не постигна. Зад гърба й тълпата беше притихнала, само някой сподавено прошепна:

— Опитай уста в уста…

Рейчъл посегна да му отвори устата. Но оттам забълва бяла пяна, примесена с кръв. Тя не можеше, никой не можеше да я застави да притисне устни към тази розовееща уста.

Бавно се отдръпна. Остана така за момент, на колене, със сведена глава. После някой й подаде одеяло и тя покри трупа на съдията.

Рейчъл се изправи и огледа тълпата. Зърна момчето, на което беше дала клетъчния си телефон. Той тръгна към нея веднага щом погледите им се срещнаха.

— Обадих се. Линейката скоро ще пристигне.

Рейчъл му показа служебната си карта и взе телефона.

— Ще помолиш ли тези хора да се отдръпнат? Но да останат наблизо до идването на санитарите.

— Да, ще им кажа.

И той се зае заедно със съучениците си да изтласкат тълпата назад. Рейчъл се облегна на ствола на дъба и се отпусна. Все още трепереше. Тя остана така, за да изчака хората да се отдръпнат и да образуват плътен кордон около мястото, където лежеше Естърхаус, след което бавно се отдалечи към изхода на парка.

24.

Рейчъл тичаше и трескаво се опитваше да подреди мислите си: „Естърхаус е мъртъв. Мъжът, когото той нарече с прозвището Инженера, или куриера, както го наричах аз, по някакъв начин се е добрал до него. Естърхаус призна, преди да издъхне, че Памела го познава. Дали тя знае, че на Саймън Естърхаус му остава малко да живее? И дали ще й разкрие името на Инженера…“.

Една линейка профуча с вой по алеята към мостчето с гребните лодки. Хората покрай нея се спираха и обръщаха глави, но Рейчъл не спираше да тича като обезумяла. Сред тълпата около онзи дъб все ще се намери кой да разкаже на полицаите и санитарите за непознатата жена, коленичила край умиращия, отчаяно опитваща се да му помогне, която после внезапно бе побягнала нанякъде. Може би най-добре я бяха запомнили учениците, ритащи топката на тревата. Рейчъл не можеше да си позволи точно сега да се остави да бъде разпитвана от вашингтонската полиция. Пресече улицата запъхтяна, прескочи ниската ограда пред градинката на ъгъла и продължи към колата си, паркирана на площад Раул Валенберг16.

Затръшна вратата и сграбчи с две ръце волана. Остана така няколко секунди, заслушана в бесния ритъм на сърцето си. Погледът й попадна върху огледалото за обратно виждане и тя се ужаси от гневно искрящите си очи. Посегна към телефона в джоба си.

— Люсил?

— Господи, най-после! Крайно време беше да се обадиш. Изтече почти половин час. Добре ли си?

— Естърхаус е мъртъв. Приличаше на сърдечен пристъп. Мисля, че е погълнал някакъв невротоксичен препарат. Люсил, слушай ме внимателно! Той ми даде всичко. Е, почти всичко. Нарече убиеца с прозвището „Инженера“. А когато му споменах за „Уандърленд Тойс“, едва не онемя. Мисля, че трябва веднага да провериш тази компания за детски играчки. Много е съмнителна.

— По-съмнителна е, отколкото предполагаш. Когато се опитах да проверя в Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство, ми отказаха достъп. Забранено било да се проверява каквото и да било, свързано с „Уандърленд Тойс“.

— Пълна забрана за достъп?

— Нямаше откъде да го знаеш, но Логан и аз вече сме се сблъсквали с нещо подобно. „Уандърленд Тойс“ е само фасада, нещо като прикритие на правителствената разузнавателна служба. Като онази, със седалище в Лангли.

— ЦРУ?

— Че кой друг.

На Рейчъл й се зави свят.

— Но какво излиза? Че Инженера работи за ЦРУ?

— Научи ли името му?

— Естърхаус издъхна точно преди да ми го съобщи.

— Тогава ще ни отнеме много време да се доберем до този негодник.

— Може би няма да е толкова много. Естърхаус призна, че Памела го познавала. Памела е съпругата на съдията.

— А знаеш ли с какво се занимава тя? Важна клечка е в Министерството на правосъдието. Ръководи Федералната програмата за защитата на свидетелите.

Рейчъл се поколеба. Не знаеше как да реагира.

— Не разбирам, Люсил, какво общо има това с нас. Но може би тя е последната жива личност сред всички, които са познавали убиеца. Освен ако той вече не се е докопал и до нея…

— Рейчъл, зная, че веднага ще се заемеш с издирването й. Но първо ме изслушай, и то много внимателно. След като разговарях с експертите от Бюрото за доходите на корпорациите, някой от Вашингтон грабна слушалката и с нетърпящ възражение тон ми нареди да го свържа с моя директор. Представяш ли си, с моя директор! Той ме извика след половин час в кабинета си и ме наруга така, както и баща ми не ме е ругал, когато още ходех на училище. Нахока ме за всичко — за Логан, за Бюрото за доходите, за опитите ми да проваля акции на ЦРУ под прикритие. Искаше обяснения. Да, включително и за теб. Опитах се да извъртам, но той ми кресна, че знаел всичко за теб, че съм ти помагала да осъществиш самоубийствения си план.