Разплата

Рейчъл хвърли още един поглед към къщата на Естърхаус. Ръката й вече беше върху дръжката на колата, когато иззвъня клетъчният телефон в джоба й. Сигурно пак беше Люсил. Нима бе успяла толкова бързо да проследи онзи телефонен пост във Вирджиния?!

Плътен, леко дрезгав глас прошепна в ухото й:

— Очаквам те. Отдавна.

23.

Пръстите на свободната й ръка инстинктивно стиснаха дебелата дръжка на булдога в мига, в който тя замръзна на седалката. Едва на третата секунда Рейчъл се осмели да надзърне през дясното си рамо. На тротоара нямаше никой. Никой не се бе приближил към седана откъм уличното платно. Нито една кола не бе спряла незабелязано до нейната.

„Кучи сине, къде си се скрил?“

Дрезгавият глас отново отекна в ухото й:

— Рейчъл Колинс, още ли си там?

Трябваше по-рано да се измъкне от тази кола. Тук, с тези прозорци, открити отвсякъде, беше прекалено лесна мишена — уязвима и беззащитна. Той спокойно можеше да се приближи незабелязано, да опре дуло до прозореца на водача и да й пръсне мозъка още с първия изстрел.

„Ами ако не е толкова наблизо? Нали предпочита снайпера пред пистолета? Може пък да няма удобна позиция за стрелба… И ще изчака да се покажа от колата, за да ме улучи от отсрещния покрив…“

— Рейчъл?

— Кой си ти?

— Ах, да! Бях забравил, че никога не сме се срещали. Но скоро ще поправим този пропуск. Ако обаче точно изпълняваш указанията, които ще ти продиктувам по телефона.

Рейчъл се опита да превъзмогне страха и гнева, от които мускулите на корема й се сковаха като корава плоча.

— Не давам нито цент за проклетите ти указания! Няма да мръдна оттук, докато не чуя името ти.

— О, да, разбира се. Как можах да забравя името си. Но ти го знаеш отдавна: Саймън Естърхаус. Съдията Саймън Естърхаус.

Рейчъл отново се сви на седалката. За миг едва не изпусна дръжката на револвера си, измъчвана от новото си хрумване: „По дяволите! Никога не съм виждала съдията Естърхаус. Не зная нито как изглежда, нито как звучи гласът му. Зная само, че куриерът е много близък с него. Нищо чудно сега да ме подлъже да вляза в къщата, за да ме ликвидира с първия изстрел“.

— Искаш да разговаряме, така ли? Правилно ли съм те разбрала? — попита Рейчъл с привидно равнодушен тон, стараейки се да печели време.

— Непременно трябва да си поговорим. Това е… Как да го кажа… Това е естествено, след всичко, което се случи. Дори е задължително.

— Но ти ме търсиш на телефон, който не е мой.

— И двамата знаем, че точно сега Логан Смит не е в състояние да разговаря по телефона. Не само от своя телефон, но и от всеки друг…

Рейчъл затвори очи.

— Но все пак си знаел къде да ме намериш.

— От прозорците на дома ми мога да те наблюдавам. Ето, и сега те виждам в колата. Седнала си зад волана.

— Тогава защо не излезеш на улицата?

Той се изсмя презрително.

— Не, нямам това предвид. Нито пък ти предлагам да ме посетиш в къщата. Ти не би приела тази покана, нали? Поне не и днес, при сегашните обстоятелства…

„Дяволски е прав!“

— Не може ли да се срещнем…

— При басейна „Тайдъл“, срещу сградата на Монетния двор. — След кратка пауза той добави: — Вземи днешния „Ню Йорк Таймс“. На четиринадесетата страница ще намериш моята снимка.

Връзката прекъсна. Рейчъл погледна към къщата на съдията Естърхаус. Като че ли успя да зърне как се спусна крайчеца на една от завесите, но не беше сигурна.

Още от прага Памела забеляза Инженера на ъгловата маса в градината към ресторанта до френския пазар на Уисконсин авеню. Според нея днес той беше по-привлекателен от друг път — слаба и стройна фигура, чудесен тен, слънчеви очила от колекцията на прочут моден дизайнер, гъста коса, рошена от вятъра. Усмихна се при мисълта как би могла да го заведе някъде, насаме, за да се наслади по-отблизо на всичките тези прелести.

Тя си проправи път сред навалицата от купувачи, помъкнали торби и книжни кесии.

— Столът свободен ли е?

Инженера се усмихна и я покани с мълчалив жест. Не вдигна глава, но Памела прекрасно знаеше, че я бе забелязал още от ъгъла. И двамата бяха много опитни, така че никога не допускаха грешки, когато си уговаряха срещи.

Памела седна на стола и зачака, а той се огледа и младата келнерка веднага се приближи към масата. Поразителна беше способността му да въздейства на жените. Памела го знаеше от собствен опит.

Тя заговори чак след като й поръча кафе.

— А сега какво следва?

— Сега ще чакаме.

Гласът му беше съвсем малко по-силен от шума наоколо.

— Наистина ли мислиш, че Саймън ще се осмели да разговаря с онова момиче? Или че тя ще отиде при него в къщата?