Разплата

— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е при теб?

В гласа на Люсил прозвуча леко раздразнение, но все пак сега беше много по-добре, отколкото преди час, когато Рейчъл й съобщи за раняването на Логан.

— Добре съм. Сега съм пред къщата на Естърхаус.

— Има ли някой при него?

— Не, сам е. Съпругата му излезе преди три минути.

— Междувременно направих още една проверка. Той и неговата половинка са били поканени на закуска при президента.

— Това ще бъде последното им сядане на масата — студено отбеляза Рейчъл. — Нещо ново за Логан?

Тя чу как гласът на Люсил спадна, също както предишния път, когато Рейчъл я бе помолила за помощ — след като им бе разказала всички подробности около раняването на Логан — подробности, за които не се споменаваше в нито един телевизионен репортаж.

— Лекарите отказаха да ми съобщят нещо повече от публикуваното в официалния бюлетин. Но мисля… Вярвам, че ще оцелее. Тази сутрин споменах имената на всички светци в молитвите си.

— И аз… — прошепна Рейчъл.

— Сега ме изслушай много внимателно! Моля те, Рейчъл, не, не те моля, а ти заповядвам да си помислиш пак, и то сериозно, за това, което се каниш да направиш. Нищо на този свят не може да те застави да проникнеш с взлом в тази къща. За броени минути мога оттук да вдигна по тревога аварийния отряд на ФБР във Вашингтон. Дай ми само двадесет минути и те ще го разпердушинят. И то така, че дори мокро петно няма остане от него! Защото, в сравнение с това Страшния съд ще му се стори детска забава…

Рейчъл разбираше загрижеността на Люсил. Ако можеха да си разменят ролите, и тя би говорила по този начин.

— Има много неща, които знае само Естърхаус — рече тя. — Ако успея да го изненадам и ако съм достатъчно убедителна, може би ще вдигне бялото знаме. Но ако го поемат федералните, те първо ще се заемат да му четат правата и така нататък. Нямам намерение да си хабя времето с подобни щуротии. Защото въобще не искам да му щракна белезниците.

Рейчъл знаеше, че на Люсил отчаяно й се искаше да я попита какво си е наумила, щом като не иска да го арестува. Но очевидно Рейчъл нямаше никакво намерение да споделя плана си с нея. В момента Люсил Паркър, дори и да я бяха заставили да свидетелства под клетва, с ръка върху Библията, нямаше да признае нищо пред шефовете си от ФБР Вашингтон. Ала тя нямаше дори и най-бледа представа какво бе планирала Рейчъл Колинс.

— Ще се чувствам малко по-добре, ако продължим по някакъв начин да поддържаме връзка — добави Люсил. — И то непрекъснато.

— Също и аз.

— Тогава поне ми определи докога да чакам да ми позвъниш. На следващата секунда, ако не си ми телефонирала, ще изпратя тежката артилерия.

Рейчъл се замисли.

— Добре. Най-много тридесет минути.

— Рейчъл, това е ужасно дълъг интервал…

— Добре съм въоръжена. Не очаквам да се нахвърли върху мен. Ако пък се престори на глухоням и не успея нищо да изкопча от него, тогава веднага ще те повикам на помощ.

Мълчанието на Люсил беше красноречив признак, че не остана доволна от предложението на Рейчъл. Но в следващата минута Рейчъл си спомни за една задача, която беше останала на заден план, заради напрегнатото развитие на събитията през последните тридесет и шест часа.

— Люсил, можеш ли да проследиш заради мен един телефонен пост? Номерът му започва с код 703, което означава, че въпросният абонат се намира някъде във Вирджиния.

— Продиктувай ми номера и веднага ще се заема с него — обеща Люсил. — Но каква връзка има този номер с Естърхаус?

Рейчъл набързо й обясни как беше попаднала на номера в досието на сержант Дън. После й продиктува цифрите, учудена от самата себе си, че бе успяла да ги съхрани в паметта си, въпреки страхотното нервно напрежение през последните две денонощия.

— Досега узнах само, че телефонът е бил прекъснат. Това обяснява защо не успях да открия кой е бил абонатът. Още не мога да напипам връзката между този тайнствен абонат и съдията Естърхаус, но той може да ни заведе при човека, пред когото Дън се е отчитал. — Рейчъл погледна часовника си. — Сега по моя часовник е десет и четиридесет и пет. Дай ми половин час.

Рейчъл за пореден път огледа улицата. Бяха се струпали още автомобили, отчаяно търсещи места за паркиране. Трима шофьори едновременно заковаха спирачки, когато усетиха, че се кани да потегли — в мига, в който отново се настани зад волана. Устните им се изкривиха в нецензурни ругатни, когато им даде знак с ръка, че не бива да се надяват да им освободи своите три метра край тротоара.

Младата жена измъкна полицейския си револвер марка „Булдог“. Огледа барабана — лъщеше като чисто нова монета от едно пени. Зареди го с онези, специално обработени патрони, с половин заряд, с кухина, запълнена с отрова, които експлодираха след проникването в мишената. Те обаче имаха сериозен недостатък — не гарантираха висока точност от по-голямо разстояние. Това беше смъртоносно оръжие най-вече при стрелба по близки цели — когато се налага да стреляш от упор. Както се случва, когато проникваш като нежелан гост в нечий дом.