Разплата

Все още излегната на леглото в ъгъла на скромно обзаведената мотелска стая, измъчвана от неспирния тътен на камионите по магистралата, каращ прозорците да звънтят през всеки две минути, Рейчъл за сетен път си повтори, че няма право да остави незавършено делото на Моли. Но досието на сержант Дън се пазеше в архивите във Форт Белвоар, а за нея сградата на прокуратурата вече се бе превърнала в недостъпна крепост. Това беше още една причина да копнее да потегли направо за Атланта. Но защо не спираше слабият, вътрешен гласец упорито да й нашепва, че нещо много съществено се е изплъзнало от вниманието й. Защо я гризеше съмнението, че ако се втурне към Атланта по следите на Коупланд, ще провали замисъла на Моли.

Успя да открие отговора на тази загадка едва на следващата сутрин, след като беше спала няколко часа. Докато стоеше под душа, мислите й се рееха свободно, безцелно дори, но в един миг — абсолютно изненадващо — тя се озова мислено отново на покрива на онзи склад в Балтимор. Сякаш отново, залегнала до ръба на накъдрената ламарина на покрива, Рейчъл за пръв път в живота си зърна — през отворения прозорец на кабината — силуета на сержант Дън, подкарал тежкия камион към отсрещния склад…

„Кой беше залегнал тогава до нея на онзи покрив? Командирът на специалния отряд за бързо реагиране — капитан Бърнс.“

Същият този Бърнс, на когото майор Джесъп беше изпратил досието на сержант Дън. Следователно, досието още се намираше в бюрото на Бърнс.

Рейчъл инстинктивно стисна изстудената алуминиева кутийка, отпи още веднъж от нея, но тутакси я захвърли в най-близкия контейнер за отпадъци.

Не можеше да знае със сигурност дали Бърнс още държи при себе си досието на Дън, но все пак имаше някакъв шанс. Бяха изминали само три дни, откакто той беше получил досието, изпратено му от Джесъп. Ако Джесъп не е поискал Бърнс да му го върне веднага — в което Рейчъл се съмняваше — то папката още би трябвало да се търкаля някъде из чекмеджетата в бюрото на командира на специалния отряд.

Рейчъл излезе от мотела и побърза да се смеси с тълпата по улицата. Веднага след първия завой младата жена ускори крачки. Скоро стигна до сградата на полицията и веднага се насочи към главния вход.

Но сега най-голямата трудност пред нея не беше свързана с въпроса къде Бърнс е прибрал проклетото досие. Не, оказа се, че опасността я дебнеше още на входа на сградата. Докато изчакваше реда си да премине през металдетектора след кабината на дежурния, Рейчъл внезапно осъзна, че Военната прокуратура е вдигнала тревога и сега я издирват всички полицаи в източните щати. Формално, тя се бе оказала в положението на офицер в самоотлъчка през последните четиридесет и осем часа. Но дали заповедта за задържането й е стигнала до Балтимор? Началниците й от Форт Белвоар вероятно са вдигнали под тревога щатската полиция, а може би дори са сигнализирали на федерално ниво. Но може пък командирът на местния отряд за бързо реагиране да не е бил уведомен?

Дойде и нейният ред да бъде проверена от детектора. Беше с униформата си, а по нея имаше достатъчно метал, за да се задейства детекторът. Дежурният взе служебната й карта и машинално вдигна ръка — това беше знак да премине през активната зона. Той се вторачи в снимката й, после вдигна поглед към лицето, преди да доближи ръчния скенер към тялото.

— Изглежда, всичко е наред — равнодушно промърмори той и й върна картата.

Помещението в дъното на коридора беше преградено със скелето на строителите, върху което още си стоеше изцапаният брезент, който бе видяла миналия път. Това напомни на Рейчъл за първото й появяване в щаба на балтиморския отряд за бързо реагиране. Забеляза една промяна — строителите бяха монтирали нова врата, още небоядисана. Миниатюрната клавиатура на стената до нея издаваше, че тук е преместен главният вход към новата пристройка.

Рейчъл сведе поглед към ламинираната служебна карта в дланта си. Служебният код от Военната прокуратура, щампиран върху картата, би трябвало да й осигури достъп отвъд тази врата. Но ако капитан Бърнс е сред полицаите, получили заповед да задържат военен следовател Рейчъл Колинс, то тя няма да може да излезе повече навън.

Тя усети как инстинктивно забавя крачки, докато приближаваше вратата. Нищо не убягваше на изострените й сетива — нито лекото помръдване на камерата в ъгъла под тавана, нито глухия тропот на десетките кубинки по стъпалата зад вратата.

Моли беше смятала сержант Дън за важна фигура в играта, но въпреки това беше подценила ролята му. Сега Рейчъл беше длъжна да поправи грешката й — в противен случай щеше да бъде осъдена да тъпче на едно място в разследването, което беше предприела.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — извика груб мъжки глас някъде отгоре.