Разплата

Рейчъл вдигна глава. На горното стъпало стоеше капитан Бърнс, опрял ръце на хълбоците си, втренчил очи в нея. Тя едва потисна първоначалния импулс да се завърти и да се втурне надолу по стъпалата. Вместо това Рейчъл продължи напред така забързано, че неволно го настъпи и изцапа едната от лъснатите му до блясък кубинки. Той отскочи назад като ударен с камшик.

— Престани, Колинс! Какви ги вършиш?

— Извинете ме.

Бърнс още оглеждаше върха на кубинката си.

— Все пак, мога ли да знам какво те води насам?

„Явно още не знае, че са ме обявили за издирване.“

— Съжалявам — промълви Рейчъл и побърза да добави това, което Бърнс очакваше да чуе, — така ме изплаши, че…

— Да, да, както и да е. Да го забравим. Но ти не отговори на въпроса ми, Колинс.

— Пристигнах, за да взема досието на сержант Дън, което ти изпратихме от Форт Белвоар.

Бърнс примигна учудено.

— Дън? О, да, дяволите да го вземат. — Той я изгледа с подозрение: — Ти… ти още ли работиш по тоя случай?

Рейчъл отлично знаеше какво го интересува най-много. Вирна брадичка и добави със смразяващ поглед:

— Нали все някой трябва да разчиства…

Капитан Бърнс остана много доволен от гневното изражение, изписано по лицето на Рейчъл Колинс. Той дори не се постара да прикрие злорадството си.

— При теб е, нали? — сърдито го погледна тя. — Досието?

— Разбира се. Чакахме да изпратят някой военен куриер да го прибере. Но не очаквах да се сблъскам отново с теб.

— През последните дни ми се събра доста обикаляне из правителствените ведомства — отвърна Рейчъл.

Бърнс й даде знак с ръка да го последва. Двамата стигнаха до вратата, той въведе кода от клавиатурата на стената и вратата избръмча. Рейчъл влезе след него в тесния коридор. В дъното ги спря дежурният сержант от вътрешния пост.

— Изчакай ме тук — нареди Бърнс през рамо и забързано продължи напред.

Рейчъл погледна към бюрото на дежурния, поставено върху тесен подиум. Сержантът беше същият, с когото беше разговаряла онази сутрин в помещението за разпити след среднощната операция в пристанищния склад. На гърдите на едрия чернокож мъж висеше табелка с чина и името му — сержант Том Лапиър.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Чаша кафе? Или диетична кола?

— Благодаря. Не мисля, че ще остана за дълго тук.

— Вие бяхте от Военната прокуратура в Белвоар, нали?

— Познахте.

Той се облегна върху бюрото и протегна към нея едрата си лапа, голяма почти колкото ръкавицата, с която кетчърът улавя топката в бейзбола.

— Аз съм Том Лапиър.

— Рейчъл Колинс.

— Чух, че сте дошла за досието на Дън. Знаете ли, капитан Бърнс още ви е сърдит заради онази нощ.

— Ако се наложи, отново бих постъпила по същия начин.

— Повечето от нашите, и аз в това число, прослушахме записа от онази нощ. Ако имаше нещо ценно, щяхме да ви изпратим касетата.

Рейчъл кимна, пристъпвайки от крак на крак.

— Вярно ли е, че вашите началници са ви нахокали здравата, защото капитан Бърнс е останал недоволен от вас?

— Е, да кажем само, че съм имала и по-щастливи дни в кариерата си.

Лапиър почтително сведе глава.

— Чух, че е загинала една жена… офицер, от вашите. Познавахте ли я?

— Тя ми беше пряк началник. И освен това беше чудесен човек.

— Съжалявам, госпожице Колинс.

Рейчъл видя, че Том Лапиър посегна към папките, струпани в ъгъла на бюрото. Хрумна й, че няма да има по-благоприятен момент от този, и реши да рискува:

— Спомняте ли онзи ден, когато говорихме в помещението за разпити? Тогава при вас на гишето за пропуски се появи един мъж. Ако не ме лъже паметта, май че беше облечен в яке с ресни по ръкавите…

Лапиър се огледа предпазливо — наоколо нямаше други полицаи, освен тях двамата.

— Онзи тип ми създаде такива ядове, че не искам дори да говоря за него!

— Така ли?

— Каза, че бил куриер от полицейската лаборатория. Имаше пропуск за Управлението и всичко останало. Така че нашият Бърнс сам му тикна в ръцете вещественото доказателство. Само че този тип се оказа мошеник. В лабораторията нищо не знаеха за него! Грабна касетата и духна! Ей така!

— Зная само, че майор Смит — моят пряк командир — ми беше споменала, че се обадили на вашите хора да й изпратят някакво вещественото доказателство по случая Дън, но така и не го получила.

Лапиър изсумтя недоволно.

— Не се учудвам. Бърнс имаше доста разправии онзи ден. Изписа поне двадесет страници.

Рейчъл се приближи към бюрото и понижи глас:

— Нали ти си говорил с онзи тип, който се е престорил на куриер? Не си ли спомняш как изглеждаше?

Лицето на Лапиър остана замислено. Рейчъл знаеше, че беше престъпила в забранена територия. Но нали досега беше разговарял любезно, дори приятелски с нея?

— Майор Смит и аз се заехме с търсенето на онази касета. На нея беше записано всичко по време на операцията в склада. Но когато се обадихме на вашите началници, оказа се, че касетата е изчезнала. А само няколко дни по-късно майор Смит беше убита. — Рейчъл погледна сержанта право в очите. — Но аз продължавам да търся онзи загадъчен куриер. Може ли да си спомниш още нещо за него? Каквото и да е, дори и най-незначителната подробност…

Лапиър се замисли. На Рейчъл й се стори, че изтече страшно много време.