Разплата

Рейчъл знаеше, че сержант Дън е успял да спечели благосклонността на някой високопоставен офицер в армията. Ако Дън е членувал в такава организация и ако не е бил закрилян от своите командири, то неминуемо това би трябвало да бъде споменато в досието му. След атентата в Оклахома Сити и след дерайлирането на експреса „Амтрак“ в Аризона, Военната прокуратура разследваше много внимателно всички сигнали за връзки между военнослужещите и расистките групировки. Броят на униформените симпатизанти на расистите всъщност не беше голям, но според Обединените генерални щабове (на сухопътните сили, ВВС и флота) този брой беше недопустим.

„… поне помогнах да пукне онази чернилка…“

„Как си успял да го извършиш, Дън? Кой се е спрял на теб, кой ти го е внушил, кой те е направлявал свише?“

Рейчъл вдигна глава и огледа масите в кафенето, но след малко отново се зачете в страниците, описващи последните години от кариерата на сержант Дън.

Командирован във Форт Райли, Канзас, за да се обучава като специалист по ремонтиране на тежки танкове М-1 „Ейбрамс“.

После го върнали във Форт Белвоар…

При обръщането на страниците от папката се изплъзна лист от компютърна разпечатка. Рейчъл се наведе и го вдигна от пода, върна го на мястото му и се зачете в него.

Оказа се допълнение към списъка с длъжностите, заемани от Дън през последните осем месеца. През март го прехвърлили във Форт Браг11 за шестседмичен интензивен курс по поддръжката на хеликоптери „Апах“. Завършил курса с отлична оценка и веднага му предложили да остане за допълнително обучение, но този път за техническа профилактика на малки витлови самолети. От втория рапорт ставаше ясно, че е работил с различни модели самолети, включително и С-12 — армейския вариант на „Лиърджет“.

При споменаването на С-12 в главата на Рейчъл нещо сякаш избръмча. Напомни й за нещо, но в момента не можеше да се сети за какво.

„Хайде, продължавай! Очевидно Дън е разбирал от самолети. И какво от това?“

Тя отново прерови всички рапорти за назначения на сержант Дън на следващи длъжности, но ги отмести настрани и се концентрира върху списъка с отпуските на сержанта, на който при първото прелистване не беше обърнала внимание.

След като приключил с курса във Форт Браг, Дън си взел едноседмичен отпуск. Появил се точно на датата, но след по-малко от седемдесет и два часа отново го върнали във Форт Браг. От там пък го изпратили направо във ВВС базата „Андрюс“ край Вашингтон…

„… за да бъде назначен като резервен шофьор на генерал Грифин Норт, чийто шофьор тогава бил със счупен крак поради транспортна злополука…“

Рейчъл се облегна и погледна навън през прозорците на кафенето. На платното и на тротоара беше пълно с ученици. Водачът на групата продължаваше да ги събира, защото автобусът беше готов да потегли.

— Това е! — въздъхна Рейчъл. — Да, това е! Открих го!

Грабна папката и се втурна към касиера, стиснала в ръка десетдоларова банкнота.

— Може ли да ви помоля да ми я развалите на дребно? Трябват ми монети по четвърт долар.

Отвън, до фасадата на кафенето, бяха подредени няколко магазинчета — цветарница, вестникарска будка, агенция за коли под наем. Рейчъл отвори последната врата на ъгъла на улицата — вътре се помещаваше туристическо бюро. Зад компютъра седеше пълен мъж на средна възраст с риза с къси ръкави.

— Изчакайте една минута, моля.

На Рейчъл й се стори, че бяха изтекли поне пет минути, когато служителят вдигна очи към нея.

— Какво мога да направя за вас, госпожо?

— Има ли пряка връзка от Балтимор до Атланта с експреса „Амтрак“?

— Ами чакайте да проверя… — Отново се разнесе тракане на клавиши, след което мъжът рече: — Да. Тръгва вечерта от Балтимор в пет часа и седем минути, пристига в Атланта в един и тридесет след полунощ. Това устройва ли ви?

— Нямате ли нещо по-бързо? — попита тя изнервено.

Той я изгледа учудено.

— Та това е експрес!

— А какви полети има дотам?

— До „Дълес“ или през Вашингтон?

— През Вашингтон. Нали е по-пряко?

— Аха. — Той отново се надвеси над клавиатурата. — Най-доброто за вас е полет 457 на „Делта“. Излита след деветдесет минути.

Тя кимна, вече по-спокойно.

— Еднопосочен билет, моля.

— Сигурна ли сте? Ако вземете с прехвърляне, заради съботното намаление, ще ви излезе с една стотачка по-евтино.

Рейчъл едва се сдържа да не избухне.

— Толкова евтино? Чудесно. Нека да бъде с връщане в събота, но за по-късен полет.

Измъкна шест банкноти по петдесет долара и ги подреди на гишето.

— Искам да телефонирам, за да предупредя близките си, че пристигам. Стигат ли тези пари?

Той й върна една от петдесетачките.

— На ваше място не бих се втурнал към телефона. Няма нищо по-хубаво от изненадите. О, чакайте! Как се казвате?

— Сара Мартиндейл — извика тя през рамо, забързана към редицата телефонни автомати на отсрещния тротоар, пред фасадата на „Краб Кетчър Ойстър Бар“.

Рейчъл изчака обаждането на телефонистката за междущатски разговори, даде й номера на „Риц Карлтън“ в Бъкхед, Атланта и си отдели достатъчно монети, за да й стигнат за петминутен разговор. Стивън Коупланд вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Стивън, сега ще ти…