Разплата

Най-после клетъчният телефон в джоба на сакото му избръмча. Инженера очакваше това обаждане с нетърпение.

— Изпусна я. Сега тя излита от Балтимор, в посока към…

— Зная за къде ще лети — прекъсна го Инженера.

Стори му се, че долавя паническа нотка в иначе хладния тембър на Саймън Естърхаус.

— А пък Смит е в базата „Андрюс“ — продължи съдията. — Сега се качва на самолета на ФБР. Накъде, според теб, се е разбързал нашият приятел?

Инженера се засмя.

— Смит ще стигне в Атланта чак след два часа. Докато аз… — Той погледна през прозореца. На осем хиляди метра под самолета гигантският хребет на Апалачите се простираше от единия до другия хоризонт, извит като гръбнак на древен спящ бог. Инженера определи, че в момента се намират на сто и осемдесет километра северно от Грийнсбъро, Северна Каролина. — … аз ще кацна в Атланта след четиридесет минути. На твое място, съдия Естърхаус, бих си стоял у дома, в очакване на късната вечерна емисия. Новините ще бъдат доста интригуващи.

17.

Полетът сякаш нямаше край. Всичко наоколо я дразнеше, неспирното сумтене на дебелака до прозореца, хленченето на хлапето няколко седалки по-назад, недоволството по лицата на преуморените стюардеси, разнасящи като роботи подноси с ледени напитки в едната посока и същите подноси с празни чаши в обратната посока.

Рейчъл се премести наляво — отчаян опит да се скрие от струята хладен въздух, непрестанно изпускан от климатичната инсталация точно към главата й. Опита се да мисли само за досието на сержант Дън, за най-важното разкритие, което беше намерила сред пожълтелите страници — онзи телефонен номер, на който вече никой не отговаряше. Припомни си предупреждението на Моли да не разчита прекалено на инстинктивните си преценки, защото така може да стигне до изопачено тълкуване на фактите. Но в момента нищо не можеше да разубеди Рейчъл, че този номер не е доказателство за прекия канал между сержант Дън и човека, който беше поръчал убийството на генерал Грифин Норт.

Съвсем друга работа беше как да се добере до човека, който тогава е бил на другия край на линията, чийто телефон е притежавал този номер. Служебната й карта на военен следовател нямаше да трогне шефовете на телефонната компания „Бел Атлантик“. Тя уморено притвори очи. Телефонният номер можеше да почака. Беше като отпечатък от пръсти — неизтриваем и уникален. Човекът, на когото беше принадлежал този номер, не можеше нито да го смени, нито да отрече, че е бил свързан с него.

Стивън Коупланд. За него сега трябваше да се тревожи. Защото именно той в този момент се нуждаеше от подкрепа и от охрана. Рейчъл знаеше, че от първия миг, когато най-после се срещне с него, на нейните плещи ще легнат всички тежести около осигуряването на безопасността му. Ще се наложи да му отказва безцеремонно, ако се опита да я тормози с капризите или със страховете си, да го води за ръка като малко дете, докато се озоват най-после на свидетелската скамейка в съдебната зала.

Тя предпочиташе да не го премества от Атланта, но той вече демонстрираше обезпокоителни признаци на хронична клаустрофобия. Нямаше друг изход, освен да му предложи друго убежище, където той да се чувства удобно и в безопасност. За да го постигне, Рейчъл беше решила да го отведе при Бети Ъндъруд. Присъствието на Бети ще го утешава и успокоява. Същевременно Рейчъл ще разполага в нейно лице с потенциален съюзник, защото Бети беше по-уравновесена и по-добре дори от самата нея ще успее да го убеди да кротува. Ще му помогне също да изтърпи многочасовите монолози пред касетофона на масата. Защото за Рейчъл беше от изключително значение да разполага с автентични свидетелски показания. За да предразположи опърничавия Стивън Коупланд, Рейчъл стигна дотам, че се зае да подготви най-съблазнителните обещания и примамки, с които да го подтикне да сподели с нея всичко, което му беше известно. Разбира се, решаващият довод си оставаше наблягането на инстинкта на Коупланд за самосъхранение — само унищожителните свидетелски показания, неговите и на Бети, подсилени с разкритията на Рейчъл, можеха да осигурят оцеляването на двамата информатори.

От задната част на самолета се чу свистенето на хидравликата, колесниците се спуснаха и след минута самолетът докосна пистата. През люка Рейчъл видя оранжевото сияние от нощните светлини в небето над Атланта. Припомни си за Моли, вледенена, изтерзана, но вече отвъд страданията и сълзите. Рейчъл мълчаливо се зарече да издържи на всичките капризи на Коупланд, но да изтръгне от него истината до последната капка. Но не бива да забравя за другата, още по-едра стръв — куриера. Нямаше да се успокои, докато не го види с белезници на китките и не си получи заслуженото.

— Всичко е наред, сър. Самолетът от полет 474 на „Делта“ току-що се приземи, точно според разписанието.

Логан Смит едва чуваше накъсания глас в слушалката — неговият самолет, с емблемите на ФБР, още напредваше към края на пистата. Стисна сърдито юмруци, но след минута се овладя и ги отпусна, без да губи от погледа си силуета на самолета, очакващ подвижния ръкав от терминала.