Разплата

Абът забеляза недоволството, изписано по лицето на Смит, затова реши да прекрати обясненията. Махна с ръка да го последва и се приближи към луксозния шевролет. Водачът ги очакваше, дори вече беше включил двигателя.

— Послушай съвета ми. Точно сега тя вече се намира на пет минути път от завоя към Бъкхед и Пийчтрий Роуд. Накъдето и да продължи, към „Риц Карлтън“, „Нико“ или „Радисън“, ние ще я засечем. Разбра ли?

Логан Смит кимна, вече поуспокоен.

За разлика от Смит, Инженера вече знаеше накъде се бе отправила Рейчъл Колинс.

Пристигна на Международното летище „Хартсфийлд“ в Атланта двадесет и пет минути преди полет 457 на авиокомпания „Делта“. Още щом слезе от самолета, Инженера погледна към изход 23А и веднага разпозна отряда от агенти на ФБР. От набитото му око не убягна и микробуса с антените, придружаван от още две коли за проследяване, паркирани на VIP паркинга, встрани от няколкото лимузини.

Без никакво суетене Инженера попълни документа за наемане на кола под наем пред гишето на агенцията от другата страна на терминала. После постави табелката със символа на агенцията на предното стъкло, измъкна от чантата си тъмносиня шапка, която много подхождаше на костюма му, след което се облегна на вратата, чудесно имитиращ шофьор от агенцията, търпеливо изчакващ своя клиент.

Рейчъл Колинс излезе от сградата на терминала и със забързани крачки се насочи към будката на диспечера, разпределящ такситата от летището към града. В това време Инженера включи двигателя на своята кола и се залепи зад таксито, в което се беше настанила Рейчъл. Той изчака малко, за да провери колко коли ще последват таксито, а после даде газ и се вля в потока след тях.

След тридесет минути таксито навлезе в паркинга пред хотела „Риц Карлтън“ в квартал Бъкхед. Отрядът за проследяване, съставен от хората на Абът, не го последва, а продължи към съседния паркинг, пред „Монарх Плаза“. Този предпазен ход беше извършен по изричното настояване на Смит.

Инженера знаеше, че Смит ще закъснее в преследването. Още преди да кацнат в Атланта, Инженера получаваше от пилотите на самолета на „Уандърленд Тойс“ сведения за координатите на самолета на ФБР, в който пътуваше Логан Смит. Неочакваната буря над бреговете на Северна Каролина още повече го забави. Така че засега Инженера можеше да гледа на Смит като временно излязъл от играта.

Докато Инженера дебнеше таксито на Колинс, той пресметна, че разполага с около тридесет до тридесет и пет минути преднина, след което Смит ще се появи на сцената. Този интервал беше достатъчен, ако Рейчъл Колинс му съдейства да реализира замисъла си — естествено, без самата тя да подозира за ролята, която й бе отредил Инженера в дръзкия си план.

Инженера изчака, докато носачът на хотела извади сака на Колинс от багажника, след което спусна прозореца на колата си и нареди на портиера пред главния вход да изчака тук своя клиент. Разбира се, пъхна десетдоларова банкнота в ръката на служителя, преди да го помоли да паркират колата му до изхода на хотелския паркинг. После забърза по стъпалата към фоайето, за да изпревари Колинс, докато тя още уточняваше с носача къде иска да я очаква нейната кола на излизане от бляскавия хотел.

Оставаше малко до часа за вечерята. Фоайето беше препълнено с гости, оживено бъбрещи, докато минаваха покрай картините от миналия век, с които бяха украсени стените, за да стигнат до залата за коктейли или направо до ресторанта. Инженера видя как Колинс се огледа предпазливо. В очите й проблеснаха искрици, макар и за кратко, което издаде колко е нервна. Инженера знаеше, че от доста време насам нервите на Рейчъл бяха опънати, защото живееше в непрекъснато напрежение. А това рано или късно щеше да я накара да допусне някоя грешка.

Както и стана.

Рейчъл се приближи към гишето на администратора. Младият служител с късо подстригана коса и следи от екзема по лицето я посрещна със заучена усмивка. С периферното си зрение Рейчъл провери дали няма някой непознат, застанал подозрително близо зад гърба й. Погледна през лявото си рамо и видя само тълпата от преминаващи през фоайето гости. Успокои се и въобще не погледна надясно.

— Търся господин Тод Банистър, стая 1004.

Служителят погледна в списъка на гостите на хотела.

— Да, господин Банистър е отседнал при нас. Може да ползвате вътрешния телефон, ето го там. Желаете ли да проверя дали нашият гост е в стаята си, или сама ще позвъните?

— След малко ще се върна.

Рейчъл се приближи към мраморния плот, върху който бяха монтирани трите бели телефонни апарата. Когато се обади телефонистката на хотела, тя й съобщи псевдонима, за който предварително се бе уговорила със Стивън Коупланд. Рейчъл изчака първите две позвънявания, после третото, а на шестото изгуби търпение, тихо изруга и натисна бутона за повикване на телефонистката, която веднага я попита дали желае да остави съобщение. Рейчъл лаконично отвърна „Не!“ и се върна при администратора.

— Случайно да сте забелязал господин Банистър да е напускал хотела?