Речният бог

Танус бе нетърпелив да тръгне на лов и не пожела да изчака всички колесници да бъдат монтирани. Веднага щом първите петдесет бяха готови, той издаде заповед за тръгване. Започнахме да си подвикваме и да се обзалагаме за изхода на лова, докато колесниците препускаха през горичките на брега.

— Пусни ме да карам, Таита — настояваше принцът. — Знаеш, че се справям добре като теб. — Въпреки че бе роден ездач, а му бяха помогнали и ежедневните тренировки, принцът бе твърде самонадеян. Никой не можеше да претендира, че познава конете колкото мен, да не говорим за единадесетгодишен хлапак.

— Гледай и се учи — строго му казах аз и когато Мемнон се обърна към Танус, той ме подкрепи по изключение.

— Таита е прав. Никой от нас преди не е ходил на лов за слонове. Затваряй си устата и си отваряй очите, момче.

Пред нас малко стадо от тези странни сиви животни се хранеше с шушулки, паднали от клоните на дърветата. Разглеждах ги с жив интерес, докато се приближавахме. Размахваха големите си уши й се обърнаха към нас. Чудех се дали някога бяха помирисвали коне или хора.

С тях имаше малки и майките ги побутнаха в центъра на стадото, опитвайки се да ги защитят. Бях трогнат от тези майчини грижи. Тогава за пръв път ми мина през ума, че тези животни не са така бавни и глупави, както изглеждаха.

— Тези са женски — викнах на Танус, — имат малки, а бивните им нямат голяма стойност.

— Прав си. — Той посочи над рамото ми. — Погледни зад тях. Онези двата трябва да са мъжки. Виж колко са високи и едри и как проблясват бивните им на слънцето.

Дадох сигнал на колесниците да ни последват и променихме посоката. Все още се носехме в колона през акациевата горичка към онези два слона. По земята имаше клони и изкоренени акациеви дървета, които внимателно заобикаляхме. Тъй като все още не познавахме невероятната сила на тези животни, викнах на Танус:

— Не би ми минало през ума, че стадата слонове могат да сторят това; мислех ги за кротки и беззащитни.

Двата стари слона, които бяхме избрали, усетиха приближаването ни. Точно в този миг осъзнах истинския им ръст. Когато размериха уши, те закриха небето като дъждовни облаци.

— Само погледни слоновата кост! — извика Танус.

Беше спокоен, интересуваше го единствено резултата от преследването, но конете бяха нервни и подплашени. Бяха усетили странната миризма и раздразнено вдигаха глави. Беше трудно да ги овладея и да ги накарам да продължат напред.

— Онзи вдясно е по-едър — изпищя Мемнон. — Трябва първо да нападнем него. — Дребосъкът бе също толкова разпален като баща си.

— Чу царската заповед — изсмя се Танус. — Ще нападнем оня вдясно. Нека другият остане за Кратас, той е достатъчно добър за него.

Така аз вдигнах ръка и дадох команда колонада да се раздели на две. Кратас премина вляво с двадесет и пет колесници, а ние продължихме направо към огромния сив звяр, който се бе изправил пред нас с жълтите си бивни от слонова кост, дебели като колоните в храма на Хор.

— Приближи се до него — извика Танус, — преди да е избягал!

— Дий! — викнах аз на Пейшънс и Блейд и те препуснаха в галоп. Очаквахме огромното животно да побегне от нас, щом разбере, че го нападаме. Досега не бяхме срещали дивеч, който спокойно да посрещне удара ни. Дори лъвът побягва, докато не бъде ранен или притиснат. Нима тези огромни животни била се държали по-различно?

— Главата му е толкова голяма, че от нея ще стане добра мишена — ликуваше Танус, докато опъваше тетивата. — Ще го убия с една-единствена стрела, преди да избяга. Доближи се под този смешен негов нос.

Зад нас останалите от колоната се бяха подредили в редица. Планът ни бе да се доближим и да заобиколим животното, пускайки стрели в движение.

Вече го наближавахме, а то не помръдваше. Вероятно бяха толкова глупави, колкото изглеждаха. Можеха лесно да бъдат убити и усетих как Танус се разочарова.

— Хайде, стари глупако! — извика презрително той. — Не стой така. Защитавай се! Слонът сякаш го чу и разбра предизвикателството. Надигна хобот и нададе зашеметяващ и оглушителен рев. Конете се подплашиха и аз бях изхвърлен с такава сила назад, че си натъртих ребрата. За миг изгубих контрола над конете и се отклонихме встрани.

Тогава слонът отново нададе рев и побягна.

— В името на Хор, насочва се към нас! — изръмжа Танус удивено, защото животното не бягаше, а се носеше право към нас с бясна скорост. Бе много по-бърз от кон и пъргав като леопард. Вдигаше облаци прах при всяка крачка и бе до колесницата, преди да успея да обуздая конете отново.

Вдигнах лице към него: той се бе надвесил, протягайки хобота си да ни изхвърли от платформата. Беше огромен, а очите му ни наблюдаваха гневно. Сякаш не бяха очи на животно, а на интелигентен и буден човек. Слонът не беше безобидно и мудно животно, а смел и страшен противник, когото бяхме предизвикали.