Речният бог

— Ти ще позволиш на царица Лострис да продължи да копае в твоята долина и ще обявиш тази местност за забранена. Твоите поданици няма да ходят там по никакъв повод — казах му аз. Така гробницата на фараона щеше да бъде предпазена от оскверняване.

— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон.

— Ще доставиш на царица Лострис две хиляди коня, които аз ще избера от твоите стада.

— Хиляда.

— Две хиляди — не отстъпвах аз.

— Съгласен съм — каза той.

— Щом бъде свободна, на принцеса Масара да й бъде позволено да се омъжи за мъжа, който сама избере. Няма да й противоречиш.

— Това е против обичаите ни — въздъхна царят, — но съм съгласен.

— Когато ги заловим, Аркоун и крепостта Адбар Сегед ще ти бъдат предадени.

Той изглеждаше много доволен и кимна бързо.

— Накрая, на нас, египтяните, ще ни бъде разрешено да задържим плячката, която съберем от Аркоун, включително легендарния син меч.

— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон, явно доволен от сделката.

Той ми даде петдесет човека и на следващия ден се отправих към Кебуи, яздейки хубав жребец, подарък от царя.

Бяхме все още на пет дни от Кебуи, когато забелязах облаци прах пред нас. Сетне видях колесници да танцуват през нажежения въздух като мираж. Когато наближиха, колоните се построиха в строй за атака в галоп. Беше красиво да се наблюдава. Подреждането им бе идеално и разстоянието между колесниците толкова точно, че изглеждаха като броеница. Чудех се кой ли ги командва.

Закрих с ръка очите си, когато наближиха, и сърцето ми подскочи, като познах конете на водещата колесница. Бяха Рок и Чейн — моите любимци. Обаче не успях веднага да позная водача им. Бяха изминали почти три години, откакто не бях виждал Мемнон. Разликата във възрастта между седемнадесет и двадесет е разлика между момчето и мъжа.

Бях свикнал да яздя със седло и стремена по етиопски маниер и сега се бях изправил на стремената и махах с ръце. Колесницата сви, когато Мемнон ме позна и шибна с камшика конете.

— Мем! — виках аз. — Мем!

И неговият вик стигна до мен с вятъра.

— Таита! В името на Изида, това си ти!

Дръпна юздите и скочи от платформата. Първо ме прегърна, сетне ме отстрани и ние се загледахме с обич.

— Ти си блед и отслабнал, Таита. Кокалите ти стърчат. Това, което виждам, бели коси ли са? — Той дръпна косата ми при слепоочията.

Сега бе по-висок от мен, с тънък кръст и широки рамене. Кожата му бе потъмняла и намазана с масло, напомняше на полиран кехлибар. Жилите на врата му се опънаха, когато се засмя. Носеше златен нагръдник и отличието за доблест. Въпреки че изглеждаше невъзможно, бе по-красив, откакто го видях за последен път. Напомняше ми за леопард, гъвкав и загладен.

Той ме повдигна и ме постави на платформата на колесницата си.

— Вземи юздите — заповяда той. — Искам да видя дали си забравил старото си умение.

— В коя посока? — попитах аз.

— На запад, към Кебуи, разбира се. Майка ми ще се ядоса, ако не те заведа направо при нея.

Тази нощ седяхме до лагерния огън заедно, далеч от другите офицери, така че да разговаряме свободно. Известно време останахме мълчаливи, а сетне Мемнон каза:

— Когато реших, че съм те загубил, сякаш една част от мен умря. Ти си втъкан в най-ранните спомени от живота ми.

Аз за пръв път не можех да отвърна. Отново замълчахме и накрая той положи ръка на рамото ми.

— Видя ли отново момичето? — попита уж с безразличие, но здраво стисна рамото ми.

— Кое момиче? — подразних го аз.

— Момичето, което бе при реката, в деня, в който се разделихме.

— Там имаше ли момиче? — смръщих се аз, сякаш се опитвах да си припомня. — Как изглеждаше?

— Лицето й бе тъмна лилия, а кожата й бе с цвят на див мед. Наричаха я Масара и споменът за нея още тревожи съня ми.

— Името й е Масара Бени-Джон — казах му аз. — Прекарах затворен две години заедно с нея в крепостта Адбар Сегед. Там се сприятелих с нея, защото душата й е по-мила от лицето й.

Той ме хвана с двете си ръце и ме разтърси.

— Разкажи ми за нея, Таита! Всичко. Без да пропускаш нищо.

Така тази нощ останахме край огъня и разговаряхме за момичето. Казах му как се е научила да говори на египетски заради него. Как неговото обещание я крепеше през мрачните самотни дни и накрая му предадох думите, които бе извикала от крепостта на Адбар Сегед, докато се отдалечавах:

— Кажи му, че съм била смела. Кажи му, че го обичам.

Дълго време той остана мълчалив, взирайки се в огъня, а сетне тихо промълви.

— Как може да ме обича? Тя не ме познава.

— Ти по-добре ли я познаваш? — попитах аз, а той поклати глава.

— Обичаш ли я?

— Да — отвърна.

— И тя те обича по същия начин.

— Аз й дадох обещание. Ще ми помогнеш ли да го изпълня, Таита?

В живота си не бях изпитал такава радост като тази, когато се завърнах в Кебуи и когато се качих на борда на „Дъхът на Хор“.

Мемнон бе изпратил вестоносец, който да предупреди за завръщането ми, и всички ме очакваха.

— В името на смърдящите крака на Сет! — извика Кратас. — Смятах, че най-после сме се отървали от тебе. — И той ме притисна до гърдите си, докато ребрата ми не изпукаха.

Танус ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми, преди да се усмихне.