Речният бог

Втълпих на Танус и принца колко е важно да се придвижваме бързо не само за да изненадаме врага, но и поради дъждовете в планините. По времето на пребиването ми в Адбар Сегед бях изучил сезоните. Ако дъждът ни застигнеше в долините, можеше да се окаже по-опасен и от етиопците.

Напредвахме бързо и за по-малко от месец стигнахме до Амба Камара. Нашата колона лъкатушеше през проходите като дълга смъртоносна кобра. Бронзовите остриета на копията на шилуките блестяха на слънцето като люспи на змей. Никой не ни се противопостави. Селищата, през които преминахме, бяха пусти. Жителите бяха избягали заедно със стадата си. С всеки изминат ден черните облаци все повече се струпваха над планинските върхове, но дъждът се бавеше и бродовете на реките бяха открити.

Двадесет и пет дни след потеглянето ни пристигнахме в долината под масива на Амба Камара. Пред нас към висините лъкатушеше тесен път.

От моите предишни пътувания из планината бях научил къде са разположени укрепленията на Аркоун и посочих на Танус каменните им стени, над които се подаваха рошавите глави на защитниците им.

— Слабото място на каменната лавина е, че може да се използва само веднъж, а моите шилуки са достатъчно бързи, за да избегнат нападащ бивол — замислен отвърна той.

Той ги изпрати нагоре на малки групи и когато защитниците измъкнаха подпорите изпод струпаните камъни и ги пуснаха надолу по тесния път, тези дългокраки копиеносци побягнаха с пъргавината на планински кози. След като свличащите се камъни отминаха, те отново се втурнаха право нагоре. Скачайки от камък на камък и виейки по такъв ужасен начин, че ме полазиха тръпки, те подгониха бранителите нагоре по хребета.

Задържаха ги единствено стрелците на Аркоун, скрити зад стените на каменните редути. Тогава Кратас поведе своите стрелци в атака. С превъзходните си лъкове египтяните можеха да пускат град от стрели почти вертикално към небето.

Впечатляващо бе да се наблюдава как рояци стрели се издигаха във въздуха като ято черни птици, а сетне се спускаха надолу към крепостните стени така стремително, че хората зад тях нямаха време да се защитят. Чувахме виковете им, преди да побегнат нагоре по склона. В този миг шилуките се втурнаха след тях, следвайки ги като глутница ловни кучета. Дори от подножието на хълма можех да чуя бойните им викове:

— Убивай! Убивай!

Въпреки че краката ми бяха заякнали от продължителния поход, полагах усилия да не изостана от Мемнон и останалите от нашата малка група. Годините ми оказваха своето влияние.

Всички носехме дълги вълнени етиопски роби и традиционните за нашите врагове кръгли щитове, обаче все още не бяхме сложили на главите си перуките от конски косми. Щеше да е крайно неразумно да се маскираме като етиопци, докато шилуките са наблизо.

Когато най-после се изкачих на платото, видях, че Танус събира и прегрупира пехотата. Единствената лоша черта на шилуките бе, че щом веднъж помиришат кръв, обезумяват и е невъзможно да бъдат контролирани. Моят приятел ревеше като разярен лъв и размахваше слепешката златния си камшик. Веднъж овладени, шилуките се строиха в редици и тръгнаха към селището, където зад каменните стени ги очакваха етиопците. Когато черната вълна от тела с развети над тях бели щраусови пера се плисна към тях, защитниците пуснаха рояк стрели от дългите си лъкове. Но шилуките се предпазваха с големите си щитове.

Когато двата отряда се сблъскаха, някои от етиопците извадиха мечовете си. Не им липсваше смелост, но нашият начин на воюване бе непознат за тях. Те никога не се бяха сражавали до смърт.

Останах достатъчно дълго, за да се уверя, че са увлечени в битката, и викнах на Мемнон и неговата група: „Перуките!“ Бях ги направил със собствените си ръце и ги бях оформил дълги и къдрави според етиопските представи за елегантност. Облечени с дългите роби и с перуки на главите, можехме да минем за членове на племето на Аркоун.

— Насам! Следвайте ме! — изкрещях аз и нададох етиопски боен вик. Останалите виеха и ревяха след мен, докато заобиколихме селището, където се водеше яростно сражение. Побягнахме в безредие през нивите.

Трябваше да стигнем до крепостта и да предпазим Масара, преди царят да научи, че е загубил битката. Знаех, че той не би се поколебал да я убие, след като тя вече нямаше да му е нужна. Вероятно щеше да я съсече със синия меч или да я хвърли в пропастта. Това бяха любимите му средства за убиване на жертвите.

Докато се отдалечавахме, забелязахме, че селището е обхванато от паника. Мъжете се въртяха объркано, жените тичаха, хванали децата си за ръце като подплашени пилета, подушили лисица. Стада кози блееха — овчарчетата им бяха избягали. Никой не ни обърна внимание, докато преминавахме през селището.