Речният бог

Следвахме останалите към Адбар Сегед в другия край на платото, а когато наближихме, тълпата така се сгъсти, че бяхме принудени да си пробиваме път със сила. На пътя пред крепостта бяха застанали стражи, които посрещаха бегълците с извадени мечове и тояги. Жените пищяха и молеха за подслон в крепостта, повдигайки бебетата си за пощада. Някои от тях бяха изблъскани и стъпкани от тълпата, която напираше напред.

— Образувайте „костенурка“ — тихо заповяда Мемнон и нашата малка група се сплоти и прилепи плътно етиопските щитове около себе си. Преминахме през тълпата като акула през пасаж сардини. Някои от хората отпред бяха изблъскани и паднаха от височината. Виковете им засилиха още повече паниката наоколо. Когато стигнахме до стражите, те се опитаха да ни спрат, но бяха притиснати така здраво от тълпата, че не можеха да размахат мечовете си. Имаше опасност и те да бъдат изхвърлени от скалата.

— Ние сме под пряката команда на цар Аркоун. Отстъпете назад! — провикнах се към тях на родния им език.

— Паролата? — викна ми командирът на отряда, опитвайки се да се задържи на крака. Тълпата се вълнуваше напред-назад в паника. — Трябва да ми кажете паролата.

Той насочи меча си към мен, но Мемнон отблъсна острието.

По време на затворническия ми живот бях чувал хиляди пъти паролата, защото килията ми се намираше над главната порта. Имаше вероятност досега да е сменена и бях готов да убия капитана, когато му извиках старата парола:

— Планината е висока!

— Преминавай!

Той отстъпи и ние се измъкнахме от тълпата, ритайки и блъскайки онези, които се опитваха да ни последват. Побягнахме към моста и аз смело поведох хората по него.

— Къде е цар Аркоун? — викнах към стражата, която стоеше на пост пред вратите. Когато те се поколебаха, аз им казах: — Планината е висока! Нося бързо съобщение за царя. Пуснете ни! Трябва да влезем!

Преминахме през отворената врата, преди те да решат дали да ни пуснат, и с дванадесетте мъже зад себе си се насочих право към стълбището, водещо към горната тераса.

Пред вратата на Масара имаше двама въоръжени мъже и се зарадвах, когато ги съзрях. Тревожех се да не би момичето да е преместено в друга част на крепостта, но присъствието на стражите ме увери, че страховете ми са били напразни.

— Кой си ти? — викна единият от тях и извади меча си. — По чия заповед… — Така и не успя да довърши въпроса си. Аз отстъпих и позволих на Мемнон и Ремрем да се шмугнат покрай мен. Те бързо нападнаха стражите и ги съсякоха.

Вратата към покоите на Масара бе заключена отвътре. Когато се опитахме да я разбием, дочух женски писъци. При третия опит вратата поддаде и ние влязохме вътре.

Там бе твърде тъмно и едва забелязах жените в далечния ъгъл.

— Масара! — извиках аз и махнах перуката от главата си.

Тя ме позна.

— Таита!

Ухапа китката на жената, която се опитваше да я задържи, и се втурна към мен. Прегърна ме, но когато погледна зад рамото ми, се отдръпна и очите й се разтвориха широко.

Мемнон също бе свалил перуката. Без нея той несъмнено приличаше на принц. Отдръпнах се от Масара. Двамата се гледаха, никой от тях нито помръдваше, нито проговаряше. Стори ми се, че измина цяла вечност, но всъщност бе само миг. Тогава тя тихо каза на египетски:

— Ти дойде. Ти изпълни обещанието си. Бях сигурна, че ще го сториш.

Мисля, че тогава за пръв път видях Мемнон объркан. Той само кимаше с глава, а после ме изненада. Дори в мрака на стаята успях да забележа, че той силно се изчервява. Принцът на Египет, независимо от всичките си титли и отличия стоеше зачервен и онемял като селски глупак.

Зад гърба ми една от жените изкудкудяка като кокошка и преди да успея да я задържа, побягна към вътрешните стълби. Писъците й отекнаха по стълбите:

— Стража! Врагът нахлува. Елате бързо!

Почти веднага по стълбите се чуха стъпки.

Мемнон в миг се преобрази и от изчервяващо се младо момче се превърна в смел воин.

— Погрижи се за нея, Таита, да не й се случи нищо — поръча ми той мрачно и се отправи към стълбището.

Уби първия появил се мъж с онзи класически удар, на който го бе научил Танус. Извади меча си и ритна трупа надолу по стълбите към останалите нападатели. Сетне ме погледна.

— Смяташ ли, че ще стигнем до портата, преди да я затворят?

— Трябва — отвърнах аз. — Най-добре ще е да се спуснем по външното стълбище.

— Води ни, Ремрем. Таита и принцесата ще останат по средата. Аз ще ви защитавам отзад — решително заяви той и прониза окото на следващия изкачващ се по стълбите мъж.

Етиопецът изпусна оръжието си и се хвана за лицето с две ръце. Мемнон го промуши отново през гърдите и го блъсна надолу.

— Следвай Ремрем! — викна ми той. — Не стой тук. След него, по-бързо.

Хванах Масара за ръка, но нямаше нужда да я дърпам. Принцесата ме последва толкова бързо, че накрая тя ме водеше, а не аз нея.

Щом излязохме на терасата, слънчевата светлина ме ослепи. Започнах да премигвам и когато погледнах към платото, в далечината забелязах шилуките на Танус. Видях перата и вдигнатите им щитове.