Ридание

      Гласът на мама се чу от кухнята – още отбранителни линии, лош знак –  и Дилия ме побутна натам, за да ме довършат двете заедно. „Кой изглежда добре?” Мама държеше каната за кафе в ръка; напълни отново чашата на Дилия, без да осъзнава, че така подхранва с гориво нейните демонски сили. Опитах се да надзърна през завесите с жълти шарки над мивката.

      –  Флейтистът от вчера, който току–що паркира на алеята – отвърна Дилия.

      Мама се обърна към прозореца.

      –  Не съм видяла някой да идва! Още не е позвънил, нали?

      –  Излизам навън – казах решително.

      Мама посочи към кухненския плот.

      –  Ще я запазиш ли? Баща ти я намери в калъфа на арфата ти вчера, когато я донесе от колата.

      Говореше за четирилистната детелина, поставена върху плота, до тостера. Също като другите две, които намерих, беше съвършена – листата й бяха абсолютно симетрични – и напълно свежа, въпреки че бе стояла цяла нощ в колата.

      –  Въпросът е съвсем прост, Диърдри. –  Мама извади миксера от шкафа и го постави на масата. Очевидно приготовленията за тортата за рождения ми ден започваха. – Можеш да я сложиш между страниците на някоя книга, ако искаш да се съхрани хубаво.

      Не бях сигурна дали искам да я съхраня хубаво, но все пак я взех и я завъртях между пръстите си. Изпитах странно пробождане в стомаха, но не знаех от какво точно е. От вълнение? От страх? От глад?

      –  Да, може би... –  измрънках в отговор и излязох навън да посрещна Люк.

      Той стоеше облегнат на вратата на колата си, с присвити от силното слънце очи, и се взираше в кучето ми Ръж*.

      [* Rye – ръжено уиски — Б. пр, ]

      Въпреки необичайната си окраска – има мръснобяла козина и тъмночервени очи. Ръж е типична ловджийска хрътка: верен, любящ и приятелски настроен към всички.

      Именно затова настръхналите косми по гърба му ме накараха да спра на място. Лежеше в предния двор, главата му беше сведена толкова ниско, че едва се подаваше от тревата, и се взираше в Люк, ръмжейки с оголени зъби. Люк му говореше с мек глас, в който имаше успокояващи и почти хипнотични нотки. Думите, които използваше, май бяха поне на няколко езика, но английският не беше сред тях.

      Той видя, че се приближавам, и се изправи. Беше облечен във вчерашните си дънки, но тениската му бе по-тъмна и с остро деколте; цветът й подчертаваше бледостта на косата и на очите му.

      –  Здрасти, красавице. Прекрасна си като този прекрасен ден.

      Усетих, че се изчервявам.

      –  Както правиш тук?

      Люк повдигна рамене и се усмихна.

      –  Задоволявам любопитството си. – Светлите му сини очи се спряха на детелината, която още държах в ръка, и като че ли усмивката му изчезна. – Къде я намери?

      –  Майка ми я намери. Не ти ли харесва? Нали се предполага, че носят късмет.

      –  И други неща. – Посочи Ръж. – Този звяр твой ли е?

      Гласът му беше нежен, макар че Ръж не му беше дал причина за това – все още стоеше свит в тревата с настръхнала на гърба козина.

      –  Да. Ръж. Стар е като света. С нас е, откакто се помня, но не мисля, че някога съм го виждала такъв.

      –  Изглежда добро куче. – Люк извърна лице към мен, докато говореше, но гласът му звучеше замислено. – Умно куче.

      –  Такова е.

      Чухме как вратата на кухнята се отвори и двамата погледнахме едновременно натам. Дилия се провикна:

      –  Защо не влезете вътре? Навън е горещо! – Очевидно ни предстоеше кръстосан разпит.

      Преди да кажа каквото и да било, Люк се обади:

      –  Ще се върнем след час! Отиваме за сладолед!

      Погледнах го въпросително.

      –  Искаш да бъдеш спасена, нали?

      Не знаех как да реагирам. Не бях имала някакви по-сериозни връзки с момчета в гимназията, но сега чувствах, че дори и да не беше така, нищо от наученото не би могло да ми помогне по отношение на Люк Дилън.

      Той извади ключовете си – не беше обикновен ключодържател, а връзка с множество ключове. Поне петнайсет или двайсет. Аз имах само два, закачени на висулка във формата на риба. Замислих се дали ключодържателят разкрива нещо за характера на собственика си.

      –  Ще се кача само да си взема парите – казах най-накрая.

      Люк отвори тържествено пред мен вратата на колата.

      –  Аз черпя. Извинете ме за вида на „каретата” ви, кралице. Изглежда зле, но пушекът все пак остава отвън.

      Поколебах се за секунда, преди да вляза в старото ауди. Вътре беше горещо и задушно, въпреки че Люк току–що беше излязъл от него. Калъфите на седалките бяха меки, сиви и леко мъхнати и много приличаха на тези от всички стари коли на баба ми. Вътре миришеше като самия Люк – същият аромат, който помнех от вчера, когато се наведе към мен. От спомена стомахът ми пак се преобърна.

      Той се качи в колата от другата страна и започна да настройва климатика и да натиска разни копчета по същия спокоен и същевременно леко небрежен начин, по който свиреше на флейта. Студен вятър задуха от процепите и ми напомни как четирилистната детелина беше кацнала на ръката ми по-рано тази сутрин. Инстинктивно потръпнах.

      –  Студено ли ти е? – Люк погледна към мен, а после сякаш разчете мислите ми и сведе очи към детелината, която още държах в ръка. – Нямаш нужда от нея.