Ридание

      Част от мен искаше ръката му да продължи да гали лицето ми, но гордостта и притеснението ме накараха да го отблъсна. Безпомощна, ранима... Нямах желание да изглеждам така в ничии очи.

      –  Обикновено не плача. Освен ако не съм напълно отчаяна, разбира се... – опитвах се да намеря правилните думи. И достойнството си.

      Той каза внимателно:

      –  Сладоледът ти се топи.

      Бях му благодарна, че не заговори за сълзите ми. Двамата стояхме мълчаливо известно време и довършвахме сладоледите си. После казах, без да го поглеждам:

      –  Ако все още те очаровам, можеш да ме изучаваш за малко. Но не и да се „поупражняваш” с мен.

      –  Благодаря ти. – Докато поглъщаше последния сладолед от фунийката си. Люк извади връзката с ключовете от задния си джоб и я постави в краката си.

      Изстрелях въпроса си, без дори да се замислям:

      –  Дали имаш ключ, с който можеш да разгадаеш всяка тайна? – В същия миг се уплаших, че съм нарушила негласното ни споразумение и че той ще се разтвори в кълбо дим например и ще изчезне завинаги.

      Но Люк не изглеждаше притеснен от въпроса ми. Вместо това се усмихна двусмислено.

      –  Възможно е. Колко ключа имаш?

      –  Два.

      –  Толкова ли са тайните ти?

      Замислих се. Една за детелината от нощното ми шкафче. И една за начина, по който се чувствах спрямо Люк.

      –  Да.

      Той си играеше с ключовете си.

      –  Искаш ли още една?

      Не отговорих, но го наблюдавах как измъква един ключ от връзката си. Беше малък, тежък, истински старомоден ключ с малко ръжда от едната страна. Огледа се наоколо, сякаш някой ни следи какво правим, и после пъхна железния ключ в ръката ми. Приближи се към мен, устните му бяха съвсем близо до ухото ми, а дъхът му беше по-горещ от летния ден... Прошепна ми:

      –  Ето ти още една тайна: изобщо не би трябвало да бъда очарован от теб.

      Той... почти ме целуна. После се отдръпна бързо и се изправи. Бях замаяна и трябваше да затворя очи за малко, за да дойда на себе си. Пъхнах ключа в джоба си.

      Люк ми подаде ръка и ме вдигна на крака, поведе ме към колата; очите му гледаха отчуждено, а лицето му беше загрижено.

      Преди да затвори вратата след мен, за секунда усетих аромата на билки във въздуха, доста различен от неговото ухание или от обикновения мирис на топящ се асфалт от паркинга на Дейв. И после осъзнах, че вече си имам още една лично моя тайна за третия ключ: напоследък над мен надвисваше някаква опасност. Но не се страхувах.

* * *

      –  О, баба е тук! – Взрях се над таблото на колата, докато Люк влизаше в алеята пред къщата ни. Белият й форд блестеше толкова ярко на фона на следобедното слънце, че почти не можех да гледам директно към него. – Мама сигурно я е поканила за рождения ми ден.

      –  Рожден ден? – Люк изключи двигателя. – Днес?!

      –  Всъщност вчера, но тържеството с тортата ще е днес. – Опитах се да звуча небрежно, но надеждата се прокрадна леко в гласа ми. – Ще останеш ли да я опиташ?

      –  Хъм... – Той излезе от колата и дойде от моята страна, за да ми отвори вратата. – Не би трябвало. Но звучи доста изкушаващо. Ужасната ти леля ще бъде ли тук?

      Намръщих се.

      –  Вече е. Няма да си тръгне чак до следващата седмица, когато започва концертното й турне.

      –  Голяма работа е, а?

      Изсумтях в знак на съгласие и после се обърнах, защото мернах движение с ъгълчето на окото си: баба излизаше от колата си. Тя веднага ме забеляза и ми се усмихна. След това се пъхна обратно във форда.

      Люк ме погледна озадачено.

      –  Да не си е забравила чантата?

      –  Баба не носи чанти. Не е от този тип баби – по-скоро са подаръците.

      Сякаш за да оправдае думите ми, тя се подаде веднага от колата, като държеше в една ръка невъзможно малък пакет и още един, направо гигантски, в другата.

      –  Ще ги подържиш ли за малко, Диърдри?

      Побързах да взема огромния пакет. Люк застана бавно до мен, безмълвно и безшумно, както се движеха дивите животни.

      –  Това е Люк, бабо – представих го аз. – Свири с мен на конкурса вчера.

      Той протегна официално ръката си за поздрав.

      –  Здравейте, как сте?

      Баба му подаде своята ръка, Люк я пое и я целуна – доста старомоден жест, който някак странно обаче изглеждаше напълно естествен и за двамата.

      –  Виждаш ли това, млади човече? – Тя изпъна напред лявата си ръка, където на безименния си пръст заедно със златната сватбена халка носеше и един стар матовосребрист пръстен.

      Люк се усмихна тъжно.

      –  Да, госпожо.

      Намръщих се. Баба вдигна високо малкия пакет и направо го натика пред лицето на Люк, снижи глас и му заговори така, сякаш аз не стоях точно до него.

      –  Какво мислиш, че ще получи тя от мен като подарък за рождения си ден, а? И какво правиш тук отново?

      Погледнах към него с надеждата, че от отговора му ще разбера за какво, по дяволите, говори тя, но той не каза нищо и продължаваше да стои все така спокойно.

      –  Дори не си го помисляй. – Баба се приближи още повече към него. Приличаше на малко кученце, което лае по заспал огромен лъв.

      –  Ей... – започнах колебливо аз, без да знам как щях да продължа, за да разведря създалата се неудобна ситуация.

      Люк се обади, сякаш не ме беше чул; гласът му звучеше почтително:

      –  Тук съм съвсем за малко, госпожо.

      Баба отговори остро: