Ридание

      –  Добре. Значи е време да се върнеш там, откъдето си дошъл.

      –  Аз не съм от Тях – каза той жално.

      –  Надушвам Ги по теб. Направо вониш на Тях.

      Люк се обърна към мен, лицето му беше спокойно.

      –  Не мисля, че ще остана за тортата.

      Бях бясна! Извърнах се с гръб към баба и скръстих ръце на гърдите си.

      –  Не е нужно да си тръгваш! – Само защото баба ми си пъха носа навсякъде. И разваля всичко. Бях й толкова сърдита, че се страхувах да не кажа нещо, за което после ще съжалявам. Усещах как очите й направо пробождаха гърба ми.

      Люк се взираше в баба.

      –  Мисля, че така е по-добре. Благодаря за компанията и за сладоледа.

      –  Люк. – Не знаех какво да кажа. В главата ми имаше само една мисъл – По дяволите, защо всички искат да контролират живота ми? – Не си тръгвай.

      Той ме погледна със странно изражение, което не можех да разгадая, после отстъпи към колата си. В един миг всички доказателства, че беше съществувал, изчезнаха, а дори нямах телефонния му номер. Освен това изобщо не проумявах какво беше станало и защо се наложи да си тръгне.

      Е, имах някаква представа. Обърнах се към баба, разкъсвана между гнева и отчаянието.

      –  Бабо... Защо?

      Тя се взираше в пътя, сякаш все още усещаше присъствието на Люк, а после ми подаде малкия пакет.

      –  Отвори го.

      –  Точно в този момент не искам да отварям никакви подаръци.

      Баба се усмихна – решителна усмивка, в която нямаше никакво веселие – и ме побутна с пакета.

      –  Отвори го, моля те.

      Изпуфтях тежко, оставих големия пакет на земята и взех малкия от ръката й. Разкъсах синята опаковъчна хартия и под нея се показа кутийка за бижута. Отворих я, но бялата сатенена облицовка отвътре беше празна. Погледнах изненадано към баба.

      Тя свали от пръста си тежкия метален пръстен, който беше показала на Люк, и го постави в кутийката.

      –  Беше на майка ми, а преди това е бил на нейната баба. Сега е твой. Подозирах, че си достатъчно голяма, за да имаш нужда от него, а сега вече съм сигурна.

      Не, имах нужда Люк да се появи отново на алеята, а баба да се държи нормално поне веднъж. Разгледах пръстена. Не обичам да нося бижута, а дори и да носех, този пръстен беше доста грозничък.

      Казах с леден глас:

      –  Да... благодаря.

      –  Сложи си го – настоя баба. – Ще ми благодариш по-късно.

      Сложих го на безименния пръст на дясната ръка и усмивката на баба стана вече искрена.

      –  Благодаря ти. Сега ще се скрия от жегата и ще видя как са двете ми любими и прекрасни по своему дъщери, маниачката и звездата. – Вдигна големия пакет и се запъти към вратата на къщата.

      Останах навън, вперила поглед в пръстена на ръката си.

      Бях на път да се разплача, когато след около пет минути Джеймс паркира колата си в алеята. Там, където допреди малко беше колата на Люк.

      Той се приближи към мен и ме хвана за раменете.

      –  Какво правиш тук?

      –  Нищо, просто си вися...

      –  Хайде да влезем вътре и да поговорим за това.

      При Дилия, мама и баба?

      –  По–добре не.

      Сякаш за да подкрепи правотата ми, пронизителният глас на Дилия се чу през прозореца на кухнята. Джеймс хвърли поглед натам, после обратно към мен.

      –  Добре. Тогава поне да отидем на сянка, а?

      Кимнах и се запътихме към задния двор. Отпуснах се на колене, облегнах се на един от големите дъбове и протегнах краката си напред; широкият дънер на дървото ме скриваше, така че никой от къщата не можеше да ме види тук. Джеймс седна срещу мен, коленете му леко докосваха моите. Известно време просто ме гледаше със сериозно изражение на лицето. Толкова бях поразена от тази му страна, която рядко показваше, че за малко да му разкажа всичко, което беше станало току–що.

      Но той проговори пръв.

      –  Трябва да ти призная нещо.

      Сърцето ми спря за миг. Имах ужасното предчувствие, че знам какво ще ми каже, и исках да си запуша ушите. Недей, Джеймс. Ти си най-добрият ми приятел.

      Не го каза. От устата му излезе нещо съвсем различно.

      –  Аз съм донякъде... екстрасенс. – Направи пауза. – Можеш вече да се смееш. Но само за малко. Петнайсет секунди е подходящо време, няма да го сметна за грубо.

      Не се засмях.

      –  Вярвам ти.

      –  О... Добре, това прави нещата много по-лесни, нали? – Джеймс погледна неловко към къщата и прокара пръсти през кестенявата си коса. – Само да знаеш, че не съм много добър. Но имам някои проблясъци, наречи го „силна интуиция”, и обикновено се оказват верни. Когато денят ще бъде шантав, винаги имам странно усещане още от сутринта. Не че става много често. Питър ми е казвал, че и на него му се е случвало. – Питър е по-големият му брат, който замина за Калифорния със своята рок банда, за да търси слава и пари. Джеймс го е издигнал в култ, а аз също мисля, че е готин, и освен това е може би единственият друг човек освен Джеймс извън семейството ми, с когото мога да говоря.

      Той продължаваше да седи със замислен вид срещу мен и хапеше нервно устни.