Ридание

      –  Вчера беше такъв странен, шантав ден. Днес също. Имах предчувствие, че ти предстоят неприятности, и затова си тръгнах по-рано от репетицията. Какво става?

      Внезапно ми се стори глупаво, че не съм му разказала всичко от самото начало. Затова го направих. Пропуснах някои подробности – като момента, в който Люк ме докосна, или усещането, което изпитах, когато доближи устни до ухото ми – но останалото не спестих, поне дотолкова, доколкото си спомнях.

      Джеймс взе ключа, който Люк ми беше дал, после и пръстена от баба ми, и започна да ги изучава съсредоточено.

      –  И двата са железни. Странно, нали?

      –  Странно „ха–ха” или „плашещо странно”?

      Подаде ми ги отново.

      –  Странно тайнствено.

      –  Аха. Значи плашещо странно.

      Той ме погледна непреклонно.

      –  Не започвай. Аз съм шегаджията в нашата връзка. – Наблюдаваше ме как прибирам ключа в джоба си и си слагам пръстена. – Смята се, че желязото пази от зли свръхестествени създания. Ако си падаш по тези магически друидски глупости де.

      Не можах да се въздържа да не го подразня.

      –  Ако са магически друидски глупости, защо знаеш толкова много за тях?

      –  Мъжът в днешно време трябва да е добре образован.

      –  Е, баба си пада по тези неща. Тя е наясно с всички холистични–природни–духовни истории, които някой някога е измислил. Космическите потайности. Веднъж дори ми каза какъв е цветът на аурата ми.

      –  Моят е като шотландско каре – вметна Джеймс. Хвана дланта ми с изписаните си с мастило ръце и разсеяно започна да върти железния пръстен. Напомни ми за ръката на Люк, която ме докосваше по-рано днес. Как може две ръце да са толкова различни? – А детелината? Онази, която си преместила със силата на мисълта си сутринта? У теб ли е все още?

      –  Стори ми се, че я преместих – поправих го аз, като поклатих глава. – Ето я. – Надигнах се малко, за да я извадя от джоба си.

      –  Премести я пак.

      Повдигнах вежди въпросително.

      –  Ако не можеш да я местиш, както казваш ти, тя няма да помръдне и вече няма защо да се тормозиш с това, нали така? А ако успееш, е... тогава значи си откачалка. – Джеймс се ухили. Взе намачканата детелина от пръста ми и я постави на едно по-голо място в тревата под дървото. – Хайде, тръгвай на път, магическа детелинке.

      –  Чувствам се глупаво. – Наистина. Бяхме като две деца, допрели глави над дъската за викане на духове. Една част от нас се надяваше да се случи нещо странно, което да ни докаже, че светът е пълен със загадки и магии, докато друга отчаяно се надяваше нищо да не стане – това щеше да означава, че в света около нас няма чудовища и той е едно сигурно, безопасно място. Допрях ръката си до земята и я присвих в шепа, както сутринта – сякаш беше врата на игрище, в която детелината трябваше да влезе като футболна топка. – Хайде, детелинке.

      Лек бриз погали челото ми. Детелината се прекатури в дланта ми.

      Джеймс затвори очи.

      –  Е, сега вече ме плашиш.

      –  Моля те, беше от вятъра. – Беше просто вятър.

      Той разтърси глава и отвори очите си.

      –  Винаги усещам хлад, когато получавам онези странни предчувствия, а това беше леденостудено – направо удари десятката по скалата на странността. Направи го пак. Ще видиш. Ето тук, по-близо до краката ми, където е завет и няма да духа вятър.

      Вдигнах спорната детелина и я поставих до крака му. Свих отново дланта си до нея и прошепнах тихичко: „Ела при мен, детелинке”. Детелината и няколко други треви и листа наоколо изшумолиха, след това подскочиха по земята и дойдоха в шепата ми. Цяла купчина сухи листа с цвета на жаркото лято се залепиха по пръстите ми.

      –  Телекинеза. – Гласът на Джеймс беше тих като шумоленето на листата, а когато го погледнах, видях, че кожата по голите му, почернели от слънцето крака беше настръхнала. – Изведнъж светът стана много по-интересен.

      Със сигурност вече не беше толкова обикновен, колкото смятах съвсем доскоро.

Четири

      Вторник. Сряда. Два дена се изтърколиха, без да ги усетя. Джеймс се отбиваше, но не него исках да видя. Може и да бях способна да местя лъжици, без да ги докосвам, и да карам детелините да се местят по нощното ми шкафче като лодка в открито море, но не можех да върна това – по-скоро, този – което/когото баба беше прогонила. Нито можех да се отърся от гласчето в главата ми, което ми казваше, че всъщност това беше станало прекалено лесно.

      –  Диърдри, не си се упражнявала от дни. – Мама бутна вратата на стаята ми и застина на прага. Лежах по гръб в леглото си, изучавах тавана, а дискът с техното, което Джеймс ми беше подарил за рождения ми ден, разтърсваше всяка равна повърхност в ритъма на басите. Мама изключи уредбата. – Не знаех, че харесваш такава музика.

      –  И аз, но вече я харесвам. – Звучеше все едно говоря напук, но беше истина. Никога преди не бях слушала техно, но в момента бях като наркоман и имах нужда от хубава музика, независимо каква. А монотонното думкане на парчетата чудесно пасваше на състоянието ми. Каквото и да ставаше обаче, времето си течеше. Най–вече за другите.

      Мама отвори вратата широко.