Ридание

      Песента свърши. Сякаш усетил мислите, които ме терзаеха, Люк свали флейтата си и каза:

      –  Нека да изсвирим нещо по-весело, а? Нещо, което ще те накара да се усмихнеш.

      Ти ме караш да се усмихвам, помислих си аз, но не казах нищо. Вместо това му хвърлих една крива усмивка и започнах да свиря „Мерил целуна жената на квакера”. Той ме последва с флейтата си и обърна решително гръб на буковото дърво.

Пет

      Четвъртък. На работа съм в „Ледът на Дейв” и нося обичайната бяла тениска с образа на пингвина Дейв. Колежката ми на смяна беше Сара. Сутринта беше много оживена и си разменяхме само реплики, свързани с работата, но с напредването на деня времето започна да се разваля, струпалите се облаци обещаваха дъжд и клиентите намаляха. Опитах се да отложа разговора с нея, като извадих документите за музикалната академия „Торнкинг–Аш” от раницата си. Облегнах се на студения щанд с гръб към Сара и започнах да пиша името си в горната част на листа, много бавно, с надеждата тя да схване намека.

      Не се получи.

      –  Е, голям улов си направила. – Гласът на Сара се разнесе застрашително близо. Не знаех как да реагирам. Може би за пръв път някой проявяваше интерес към личния ми живот и не бях сигурна дали трябва да отговоря, или да си го запиша в дневника.

      –  За този университет ли?

      Тя изсумтя.

      –  Да бе! Не. За секси парчето, което доведе онзи ден. Гаджета ли сте?

      –  Да – излъгах аз, без да се поколебая. Не исках Сара да мисли, че Люк е свободен и може да се пробва с него. Мразех се за това, но си представих как я фрасвам – така, както миналата вечер бях ударила Люк. За малко да се разсмея на тази картинка наум, но се въздържах и продължих да пиша адреса си на документите за кандидатстването.

      –  Леле! Не се обиждай, но никога не съм мислила, че си момиче, което ще излиза с такива момчета... въобще с момчета...

      Обърнах се към нея. В думите й – и най-вече в тона й – май имаше повече снизходителност, отколкото можех да понеса. Погледнах я въпросително. Да видим дали ще посмее да продължи.

      Тя побърза да каже:

      –  Не че си грозна или нещо такова. Просто си толкова... обикновена.

      Не бях обикновена. Бях очароваща.

      –  Предполагам, че той не мисли така – отвърнах аз.

      Сара потропваше с боядисаните си в розово нокти по щанда и ги изучаваше съсредоточено.

      –  Просто малко се изненадах да те видя тук с този младеж, който е направо уау!

      Извърнах се отново, за да скрия усмивката, която се появи на лицето ми.

      Доста добре изглежда, нали?

      –  Майтапиш ли се? – възкликна тя. – Той не е реален, направо не е от този свят! И е невъзможно секси!

      Този път не успях да се въздържа.

      –  Така е, нали? – Запитах се всъщност от кой свят е Люк?

      Камбанката на вратата звънна и в заведението влязоха двама мъже. Дадоха поръчките си на Сара, която им се усмихна окуражаващо. Поклатих глава и й казах, че ще поема единия.

      Използвах възможността, за да се преместя на другия край на щанда и да се заема с мелбата. Когато казах на Люк, че обичам да работя тук, не го излъгах. Оформянето на идеалния сладолед с идеалните по форма и размер топки за мен поне носи истинско удовлетворение. Всеки вид сладолед има различен цвят и чувството да създадеш една съвършена конструкция от сладоледени топки, пасващи си по цвят и аромат, е толкова изкушаващо, колкото и самото ядене на сладоледа. Преди се бях опитала да го обясня на Сара, но изобщо не схвана за какво й говоря. Тя просто загребва сладолед и го пльосва във фунийките и купичките. Аз създавам сладоледени шедьоври.

      –  Леле, това изглежда страхотно! – каза клиент номер 1, докато наблюдаваше как клиент номер 2 поема от ръцете ми мелбата си. Разбира се, че е страхотно, помислих си аз. Всяка топка е съвършено кръгла, сиропът и битата сметана са в идеално съотношение. Шоколадовите бисквитки са съвсем леко покрити със сладолед. Ядките са разпръснати така, че да изглежда случайно, но всъщност са идеално премерени, за да не се натрупват на едно място, а другаде да няма. Тази мелба трябва да бъде на корицата на списание „Сладоледът днес”. Най–великолепната мелба, правена някога. Създадена специално за вас.

      Клиент номер 1 трябваше да се задоволи с мелбата на Сара, която не отговаряше и на най-елементарните стандарти и имаше доста отчайващ вид. Нито една топка не приличаше на другата. Тази мелба никога не би намерила място на корицата на някое списание. Сара беше успяла дори да размаже малко шоколадов сладолед от първата топка върху втората, която беше ванилова. Доста неприятна гледка.