Рицарят на Седемте кралства

На следващия ден пророчеството на сир Кайл се изпълни. Салът на Нед не беше достатъчно голям, за да побере всички желаещи да преминат езерото, така че лордовете Костейн и Шони трябваше да минат първи с антуражите си. Прехвърлянето им отне няколко курса, всеки от които продължи повече от час. Трябваше да се преодоляват плитчини, да се приготвят коне и каруци, да се натоварят на сала и после да бъдат разтоварени от другата страна. Двамата лордове забавиха нещата още повече, когато започнаха да се надвикват кой да мине пръв. Шони беше по‑възрастният, а Костейн смяташе, че е от по‑добро потекло.

На Дънк не му оставаше друго освен да чака и да умира от жега.

– Можехме да минем първи, ако ми бяхте позволили да използвам ботуша си – каза Ег.

– Можехме, но няма – отвърна Дънк. – Лорд Костейн и лорд Шони бяха преди нас. Освен това те са лордове.

Ег направи физиономия.

– Бунтовни лордове.

Дънк го погледна намръщено.

– Какво искаш да кажеш?

– Те са били на страната на Черния дракон. Добре де, лорд Шони и бащата на лорд Костейн. Двамата с Емон разигравахме битката на зелената маса на майстер Мелакин с оцветени войници и малки знаменца. Гербът на Костейн е сребърен бокал на черен фон и черна роза на златен. Това знаме беше отляво на войската на Демън. Шони е бил с Горчивата стомана отдясно и едва не умрял от раните си.

– Стара мъртва история. Сега те са тук, нали така? Значи са подгънали коляно и крал Дерон ги е помилвал.

– Да, но…

Дънк стисна устните на момчето с два пръста.

– Дръж си езика зад зъбите.

Ег си задържа езика зад зъбите.

Веднага щом последният курс с хората на Шони потегли, на кея се появиха лорд и лейди Смолууд[7] с антуража си, така че трябваше отново да чакат.

Ясно си личеше, че приятелството между странстващите рицари не бе преживяло нощта. Сир Глендън стоеше настрани, раздразнен и намусен. Кайл Котака прецени, че ще успеят да се натоварят чак по пладне, така че се отдели от останалите и се опита да спечели благоволението на лорд Смолууд, когото познаваше бегло. Сир Мейнард пък разменяше клюки с ханджийката.

– Стой настрана от него – каза Дънк на Ег. Нещо в Слива го безпокоеше. – Може да е рицар разбойник, кой знае.

Предупреждението като че ли само направи сир Мейнард по‑интересен в очите на Ег.

– Никога не съм виждал рицар разбойник. Мислите ли, че ще се опита да открадне драконовото яйце?

– Сигурен съм, че лорд Бътъруел го охранява добре. – Дънк почеса ухапванията по врата си. – Мислиш ли, че ще го покажат по време на пира? Бих искал да го видя.

– Бих ви показал моето, сир, но то е в Летен замък.

– Твоето? Твоето драконово яйце ? – Дънк погледна намръщено момчето, като се питаше дали не го поднася. – Откъде си се сдобил с него?

– От дракон, сир. Сложили го в люлката ми.

– Да те перна по ухото ли искаш? Вече няма дракони.

– Няма, но има яйца. Последният дракон е снесъл само пет. Има и други в Драконов камък, но те са стари, отпреди Танца. Всичките ми братя също имат яйца. Това на Ерион е като направено от злато и сребро, с огнени жилки. Моето е цялото на бели и зелени вихрушки.

– Твоето драконово яйце. – „Сложили го в люлката му.“ Дънк така беше свикнал с Ег, че понякога забравяше, че е принц. „Разбира се, че ще сложат драконово яйце в люлката му.“ – Е, гледай да не споменаваш за него, когато някой може да те чуе.

– Не съм тъп , сир. – Ег продължи по‑тихо: – Някой ден драконите ще се върнат. Брат ми Дерон го е сънувал, а крал Ерис го е прочел в едно пророчество. Може пък моето яйце да се излюпи. Това би било чудесно .

– Нима? – Дънк си имаше основания да се съмнява.

Не и Ег.

– С Емон си представяхме как яйцата ни се излюпват. Ако това стане, ще можем да яхнем драконите си и да летим из небето, също като първия Егон и сестрите му.

– Да, а ако всички рицари в кралството измрат, аз ще стана лорд‑командир на Кралската гвардия. Щом тези яйца са толкова безценни, защо лорд Бътъруел ще подарява своето?

– Може би за да покаже на кралството колко е богат?

– Може би. – Дънк отново се почеса по врата и хвърли поглед към сир Глендън Кълбото, който стягаше ремъците на седлото си в очакване на сала. „Този кон за нищо не става.“ Животното на сир Глендън беше дръгливо, с огънат гръб, дребно и старо. – Какво знаеш за баща му? Защо са го нарекли Огненото кълбо?