Рицарят на Седемте кралства

Почувства се глупаво, застанал така с меча в ръка над осемгодишно сираче. Прибра го в ножницата и изгледа момчето кръвнишки, за да му даде да разбере, че няма да търпи глупости. „Би трябвало да го натупам хубаво поне“, мина му през ума, но детето изглеждаше толкова окаяно, че не можеше да се насили да му посегне. Огледа бивака си. Огънят гореше весело в спретнат каменен кръг. Конете бяха изчеткани, а дрехите му висяха от клоните на бряста и съхнеха над пламъците.

– Какво правят дрехите ми там?

– Изпрах ги – отвърна момчето. – И се погрижих за конете, запалих огъня и налових тая риба. Щях да вдигна и павилиона ти, но не можах да го намеря.

– Това ми е павилионът. – Дънк махна с ръка над главата си, към надвисналите над тях клони на високия бряст.

– Това е дърво – отвърна равнодушно момчето.

– На един истински рицар повече не му трябва. Предпочитам да спя под звездите вместо в някоя одимена палатка.

– А ако завали?

– Дървото ще ме подслони.

– Дърветата пропускат.

Дънк се засмя.

– Пропускат, да. Е, честно казано, нямам пари за павилион. А ти вземи я обърни тази риба, че ще изгори отдолу и ще остане сурова отгоре. Изобщо не ставаш за кухненски ратай.

– Мога да стана, ако искам – измърмори момчето, но обърна рибата.

– Какво е станало с косата ти? – попита Дънк.

– Майстерите я обръснаха. – Изведнъж се смути, придърпа качулката на кафявото си наметало и покри главата си.

Дънк беше чувал, че го правят понякога, за да махнат въшки, ларви или някоя болест.

– Болен ли си?

– Не. Как се казваш?

– Дънк.

Малкият нещастник се изсмя, сякаш това бе най‑смешното, което беше чувал някога.

– Дънк?! Сир Дънк? Не е никакво име за рицар. Да не е краткото за Дънкан?

Дали? Старецът го беше наричал просто Дънк, доколкото можеше да си спомни, а не помнеше много от предишния си живот.

– Дънкан, да. Сир Дънкан от… – Дънк не беше имал никакво друго име, да не говорим за дом. Когато сир Арлън го беше намерил, живееше подивял из вертепите и задните улички на Квартала на бълхите. Никога не беше познавал баща си или майка си. Какво трябваше да каже? „Сир Дънкан от Квартала на бълхите“ не звучеше много рицарско. Можеше да вземе за прозвище Пенитрий, но ако го попитаха къде е това? Никога не беше ходил в Пенитрий, нито пък старецът беше говорил много за него. Намръщи се за миг и изломоти: – Сир Дънкан Високия. – Наистина беше висок, никой не можеше да го оспори, а и звучеше внушително.

Макар че малкият подлец май не мислеше така.

– Никога не съм чувал за никакъв сир Дънкан Високия.

– Всеки рицар в Седемте кралства ли знаеш?

Момчето го изгледа дръзко.

– Добрите.

– И мен ме бива. След турнира всички ще знаят, че съм от най‑добрите. А ти имаш ли си име, крадецо?

Момчето се поколеба, после каза:

– Ег[1].

Дънк не се засмя. „Главата му наистина прилича на яйце. Малките момчета могат да са жестоки, а порасналите мъже също.“

– Ег, би трябвало да те скъсам от бой и да те пратя да си вървиш по пътя, но истината е, че нямам павилион и нямам скуайър също така. Ако се закълнеш, че ще правиш каквото кажа, ще те оставя да ми служиш за турнира. След това… ами, ще видим. Ако реша, че си струва да те задържа, ще имаш дрехи на гърба и храна в корема. Дрехите може да са груба вълна и храната солено говеждо и солена риба, и може би сърнешко понякога, когато сме из горите, но няма да си гладен. И обещавам да не те бия, освен когато си го заслужиш.

Ег се усмихна.

– Да, милорд.

– Сир – поправи го Дънк. – Аз съм само странстващ рицар. – Зачуди се дали старецът го гледа сега отгоре. „Ще го науча на бойните изкуства също както вие ме научихте, сир. Изглежда читаво момче, може и да стане рицар един ден.“

Рибата все още беше малко сурова отвътре и момчето не беше махнало всички кости, но все пак беше несравнимо по‑вкусна от коравото солено говеждо.

Скоро Ег заспа до гаснещия огън. Дънк се излегна на гръб наблизо, пъхнал големите си ръце под главата, и се зазяпа в нощното небе. Чуваше далечна музика от турнирното поле, на половин миля от бивака му. Звездите бяха навсякъде, хиляди и хиляди. Една падна, докато гледаше, яркозелена резка, която блесна в тъмното и угасна.

„Падаща звезда носи късмет на този, който я види – помисли Дънк. – Но всички останали вече са в павилионите си, зяпнали коприна вместо небе. Тъй че късметът е само за мен.“

На заранта се събуди от кукуригане на петел. Ег все още беше тук, свит под по‑лошото наметало на стареца. „Е, момчето не е избягало през нощта, добро начало.“ Сръга го с крак да го събуди.

– Ставай. Работа ни чака.

Момчето се вдигна веднага.

– Ами закуска?

– Има солено говеждо. След като свършим.

– По‑скоро бих изял коня – каза Ег. – Сир.

– Ще изядеш юмрука ми, ако не правиш каквото ти кажа. Извади четките. В торбата на седлото са. Онова, да.

Изчеткаха червено‑кафявата козина на кобилата, вдигнаха най‑доброто седло на сир Арлън на гърба й и го затегнаха здраво. Ег беше добър работник, щом се хванеше сериозно, увери се Дънк.