Рицарят на Седемте кралства

Когато излезе изпод стълбите, лордовете вече почти бяха пресекли двора. Едва не извика след тях, за да ги накара да се обърнат и да покажат лицата си, но размисли. Беше сам и невъоръжен, че и полупиян. „Май повечко от полу.“ Постоя известно време намръщен, после тръгна обратно към залата.

Вътре бяха сервирали последното ястие и бяха започнали веселбите. Една от дъщерите на лорд Фрей изсвири ужасно фалшиво на голяма арфа „Две сърца бият като едно“. Неколцина жонгльори известно време се замеряха с горящи факли, а във въздуха се премятаха акробати. Племенникът на лорд Фрей запя „Мечокът и красивата девица“, а сир Кирби Пим отмерваше ритъма, като удряше с дървена лъжица по масата. Присъединиха се и други, докато цялата зала не зарева: „Мечок грамаден! Мечок грамаден! Кафяв и черен, като от катран изваден!“ Лорд Касуел заспа на масата с лице в локва вино, а лейди Вирвел започна да плаче, макар че никой не беше сигурен каква е причината за мъката й.

През цялото време виното продължаваше да се лее. Доброто арборско бе сменено с местни реколти, или поне така твърдеше Цигуларя; честно казано, Дънк не виждаше разлика. Имаше и подправено вино и той реши, че трябва да го опита. „Може да мине година, преди да ми се удаде друг случай.“ Останалите странстващи рицари, всички до един чудесни момчета, бяха започнали да говорят за жените, които са имали. Дънк се хвана, че си мисли къде ли е Тансел тази нощ. Знаеше къде е лейди Роан – в леглото си в замъка Колдмоут, със стария сир Юстас, който хърка през мустаците си, – така че се помъчи да не мисли за нея. „А те спомнят ли си изобщо за мен?“ – запита се.

Меланхоличните му мисли бяха прекъснати грубо, когато трупа изрисувани джуджета изскочи от търбуха на дървена свиня на колела и се втурна да преследва шута на лорд Бътъруел между масите, като го налагаше с надути свински мехури, издаващи пърдящи звуци при всеки удар. Това бе най‑смешното нещо, което Дънк бе виждал от години, и той се смя заедно с всички. Синът на лорд Фрей така се увлече от лудориите им, че се включи в тях и започна да бъхти гостите с мехур, взет от едното джудже. Детето имаше най‑дразнещия смях, който Дънк бе чувал – пронизителен писък, от който му идеше да му пречупи гръбнака в коляно или да го хвърли в някой дълбок кладенец. „Удари ли ме с тоя мехур, може и да го направя.“

– А ето го и момъка, който е виновник за тази сватба – каза сир Мейнард, когато хлапето без брадичка изтича с писъци покрай тях.

– Как така? – Цигуларя вдигна празната си чаша и един слуга я напълни.

Сир Мейнард погледна към подиума, където невястата хранеше съпруга си с череши.

– Негово благородие няма да е първият, намазал онази бисквитка. Казват, че невястата била цепната от някакъв мияч на чинии в Близнаците. Промъквала се в кухните, за да се среща с него. Уви, една нощ малкото й братче се промъкнало след нея. Когато видяло как двамата правят двугърбия звяр, се разпискало, моментално пристигнали готвачи и стражници и хванали милейди и прислужника й на калъп върху мраморната маса, на която готвачът меси тестото. Голи като новородени и целите в брашно от глава до пети.

„Не може да е истина“ – помисли си Дънк. Лорд Бътъруел имаше обширни владения и цели гърнета злато. Защо му е да се жени за момиче, мърсувало с кухненски слуга, и да подарява драконовото си яйце, за да отбележи събитието? Фрей от Бродовете не бяха по‑благородни от Бътъруел. Вместо крави имаха мост, но с това разликите свършваха. „Лордове. Кой изобщо може да ги разбере?“ Дънк изяде няколко ореха и се замисли за онова, което беше подслушал, докато пикаеше. „Пиянде такова, какво си мислиш, че си чул?“ Изпи още една чаша подправено вино – първата му беше харесала. После положи глава върху свитите си ръце и затвори очи за момент, за да им даде почивка от пушека.

Когато отново отвори очи, половината гости бяха на крака и крещяха „В леглото! В леглото!“ Ревът им беше изтръгнал Дънк от приятен сън, в който фигурираха Тансел Много високата и Червената вдовица. „В леглото! В леглото!“ – настояваха всички. Дънк се надигна и разтърка очи.

Сир Франклин Фрей носеше невястата на ръце по пътеката, заобиколен от мъже и момчета. Дамите от подиума бяха наобиколили лорд Бътъруел. Лейди Вирвел се беше справила с мъката си и се опитваше да измъкне негово благородие от стола, докато една от дъщерите му му развързваше ботушите, а някаква жена от Фрей смъкваше туниката му. Бътъруел махаше безполезно с ръце и се смееше. Дънк видя, че е пиян, а сир Франклин беше още по‑пиян… дотолкова, че едва не изпусна невястата. Преди Дънк да осъзнае какво става, Джон Цигуларя го дръпна да стане и извика:

– Хей! Нека гигантът я носи!