Рицарят на Седемте кралства

Тя го погледна с такава усмивка, че му се дощя да не беше толкова хубава.

– Видях ви, когато стояхте до него. По‑висок сте с четири пръста, или почти толкова. Сир Лукас отдавна не е срещал човек, когото да не може да погледне отвисоко. На колко години сте, сир?

– Почти на двайсет, ако милейди благоволи. – Хареса му как прозвуча „двайсет“, макар че може би беше с година или две по‑малко. Никой не знаеше със сигурност, най‑малкото самият той. Трябваше да е имал майка и баща като всеки друг, но така и не ги беше познавал, нито знаеше имената им, а никой в Квартала на бълхите не се беше интересувал много кога се е родил или от кого.

– Толкова ли сте силен, колкото изглеждате?

– Колко силен изглеждам, милейди?

– О, достатъчно, за да подразните сир Лукас. Той е моят кастелан, макар и не по мой избор. Като Колдмоут, наследство е от баща ми. На някое бойно поле ли се сдобихте с рицарския си сан, сир Дънкан? Речта ви издава, че не сте роден от благородна кръв, простете, че го казвам.

„Роден съм от улична кръв.“

– Един рицар на име сир Арлън от Пенитрий ме взе за свой скуайър, когато бях още момче. Научи ме на рицарство и бойно изкуство.

– И този сир Арлън ви посвети в рицарски сан?

Дънк помръдна неловко на място. Видя, че връзките на единия му ботуш са се разхлабили.

– Друг едва ли щеше да го направи.

– Къде е сир Арлън сега?

– Той умря. – Дънк вдигна очи. Можеше да завърже ботуша по‑късно. – Погребах го на един склон.

– Падна храбро в битка ли?

– Имаше дъждове. Хвана настинка.

– Всички мъже са слаби, знам. Научих го от втория си съпруг. Бях на тринайсет, когато се венчахме. Щеше да е на петдесет и пет на следващия си рожден ден, ако го беше дочакал. Когато бе на половин година в земята, му дадох малък син, но Странника отне и него. Септоните казаха, че баща му го поискал при себе си. Вие какво мислите, сир?

– Ами… – поколеба се Дънк. – Може и така да е, милейди.

– Глупости. Момчето се роди много слабо. Такова мъничко същество. Едва имаше сила да суче. Все пак. Боговете дадоха на баща му петдесет и пет години. Човек да си помисли, че можеха да отстъпят повече от три дни на сина.

– Да. – Дънк нищичко не знаеше за боговете. Ходеше в септа понякога и се молеше на Воина да влее сила в мишците му, но иначе Седемте не го занимаваха.

– Съжалявам, че вашият сир Арлън е умрял. И още повече, че сте се наели на служба при сир Юстас. Не всички стари мъже са еднакви, сир Дънкан. Може би ще е по‑добре да се върнете у дома в Пенитрий.

– Нямам друг дом освен там, където съм заклел меча си. – Дънк никога не беше виждал Пенитрий. Не беше сигурен дори дали се намира в Предела.

– Закълнете го тук тогава. Времената са несигурни. Нуждая се от рицари. Имате вид на човек със здравословен апетит, сир Дънкан. Колко пилета можете да изядете? В Колдмоут ще имате до насита топло сочно месо и сладък плодов пай. Скуайърът ви също изглежда недохранен. Толкова е мършав, че всичката коса му е окапала. Ще го настаним в килия с други момчета на неговата възраст. Ще му хареса. Моят учител по оръжия ще го обучи във всички бойни изкуства.

– Аз го обучавам – защити се Дънк.

– И кой още? Бенис? Старият Озгри? Пилците?

Имало беше дни, когато Дънк пращаше Ег да гони пилците. „Помага му да стане по‑бърз“, помисли си той, но знаеше, че ако го каже, тя ще се изсмее. Разсейваше го с чипото си носле и луничките. Напомни си защо го беше пратил сир Юстас тук.

– Мечът ми е заклет на милорд Озгри, милейди.

– Така да бъде, сир. Да поговорим за по‑неприятни неща. – Лейди Роан подръпна плитката си. – Не търпим нападения над Колдмоут и хората му. Тъй че, кажете ми, защо да не заповядам да ви зашият в чувал?

– Дойдох за преговори – напомни й той – и пих от виното ви. – Все още усещаше вкуса му в устата си, щедър и сладък. Дотук не го беше отровило. Може би точно виното го одързости. – А и нямате достатъчно голям чувал за мен.

За негово облекчение шегата му я накара да се усмихне.

– Имам няколко, които са достатъчно големи за Бенис обаче. Майстер Серик твърди, че лицето на Уолмър е било посечено почти до костта.

– Сир Бенис изтърва нервите си с човека, милейди. Сир Юстас ме прати тук, за да платя кръвнината.

– Кръвнината? – Тя се засмя. – Стар човек е, знам, но не бях осъзнавала, че е чак толкова стар. Нима си мисли, че живеем във Века на героите, когато един човешки живот е бил оценяван на не повече от кесия сребърници?

– Копачът не беше убит, милейди – напомни й Дънк. – Никой не беше убит, доколкото видях. Лицето му беше порязано, нищо повече.

Пръстите й заиграха небрежно по плитката.

– Сир Юстас на колко оценява бузата на Уолмър?

– Един сребърен елен. И три за вас, милейди.

– Сир Юстас предлага скъперническа цена за честта ми, макар че три елена е по‑добре от три пилета, признавам. Ще направи по‑добре, ако ми предаде Бенис за наказание.

– Ще включва ли чувала, за който споменахте?

– Би могло. – Нави плитката около ръката си. – Озгри може да задържи среброто си. Само кръв може да изплати кръв.