Рицарят на Седемте кралства

— Онова е било друго — настоя Ег. — Било е война.

— Това — също. Същото е, само че по-малко.

— По-малко и по-глупаво, сир.

— Не сме ние с теб тези, които ще кажат. Техният дълг е да тръгнат на война, когато сир Юстас ги призове… и да умрат, ако се наложи.

— Тогава не трябваше да им даваме имена, сир. Това само ще направи скръбта ни по-тежка, когато умрат. — Намръщи се. — Ако използваме ботуша ми…

— Не. — Дънк застана на един крак и смъкна единия си ботуш.

— Да, но баща ми…

— Не. — Вторият ботуш отиде при първия.

— Ние…

— Не. — Дънк смъкна пропитата с пот туника през глава и я хвърли на Ег. — Кажи на жената на Сам Гърбиците да ми я изпере.

— Добре, сир, но…

— Не, казах. Трябва ли да те перна през ухото, за да чуваш по-добре? — Развърза бричовете си. Отдолу беше гол. Твърде горещо беше за долни дрехи. — Добре е, че си притеснен за Уат и Уат, и Уат, и останалите, но ботушът е само за крайна нужда. — „Колко очи има лорд Блъдрейвън? Хиляда и едно.“ — Какво ти каза баща ти, когато те прати да служиш скуайър при мен?

— Да си бръсна главата или да си боядисвам косата и да не казвам на никого истинското си име — отвърна момчето с явна неохота.

Ег служеше при Дънк вече от година и половина, макар понякога да изглеждаха като двайсет. Бяха изкачили заедно Принцовия проход и бяха прекосили пясъците на Дорн, червени и бели. Лодка ги беше откарала надолу по Зелената кръв до Дъсченото градче, където се качиха за Староград на галеона „Бялата лейди“. Бяха спали в конюшни, в ханове и крайпътни канавки, кършили бяха хляб със свети братя, с курви и с глумци и бяха гледали стотици куклени позорища. Ег беше поддържал коня на Дънк изчеткан, дългия му меч наточен, ризницата му лъскава и без ръжда. Беше толкова добър спътник, колкото можеше да си пожелае човек, и странстващият рицар беше започнал да мисли за него почти като за свой малък брат.

„Не е обаче.“ Това яйце беше излюпено от дракони, не от кокошки. Ег можеше да е оръженосец на странстващ рицар, но Егон от дома Таргариен беше четвъртият и най-малък син на Мекар, принц на Летен замък, самият той — четвъртият син на покойния крал Дерон Добрия, Втория с това име, който беше седял на Железния трон двайсет и пет години, докато не го взе Големият пролетен мор.

— За повечето хора Егон Таргариен се върна в Летен замък с брат си Дерон след турнира при Ашфордски лъг — напомни Дънк на момчето. — Баща ви не искаше да се разчуе, че скиташ из Седемте кралства с някакъв странстващ рицар. Тъй че хайде да не слушаме повече за ботуша ти.

Само един поглед получи за отговор. Ег имаше големи очи и обръснатата му глава ги правеше някак си още по-големи. В сумрака на осветеното от лампа мазе изглеждаха черни, но на по-добра светлина можеше да се види истинският им цвят: тъмновиолетови, та чак морави. „Валириански очи“, помисли Дънк. Във Вестерос малцина освен хората от кръвта на дракона имаха очи с такъв цвят или коса, която блестеше като ковано злато и кичури сребро, сплетени в едно.

Докато плаваха надолу по Зелената кръв, момичета сирачета си играеха, като търкаха бръснатата глава на Ег за късмет. От това момчето се изчервяваше като нар.

— Момичетата са толкова глупави — казваше. — Следващото, което ме пипне, ще иде в реката.

На Дънк му се наложи да отвърне:

— Тогава аз ще те пипна. Така ще те перна през ухото, че ще чуваш звънци цял лунен кръг.

Това само подсили дързостта на момчето.

— По-добре звънци, отколкото глупави момичета — опъна се Ег, но така и не хвърли никое в реката.

Дънк стъпи в коритото и се отпусна вътре. Водата го покри до брадичката. Все още беше почти вряла, макар камъкът отдолу да беше хладък. Дънк стисна зъби, за да не изохка. Ако го направеше, момчето щеше да се изсмее. Ег обичаше водата в банята му да е пареща.

— Трябва ли ви още вряла вода, сир?

— Така е добре. — Дънк затърка ръцете си и загледа как мръсотията се свлича на дълги сиви ивици. — Подай ми сапуна. А, и една четка с дълга дръжка също. — Мисълта за косата на Ег го подсети, че неговата е мръсна. Пое си дълбоко дъх и се пъхна под водата, за да я накисне добре. Когато отново се вдигна и разплиска вода, Ег стоеше до коритото със сапуна и четката за тимарене на коне. — Имаш косми на бузата — подхвърли Дънк, след като взе сапуна. — Два. Ей там, под ухото. Гледай да ги махнеш следващия път, като си бръснеш главата.

— Добре, сър. — Откритието, изглежда, зарадва момчето.

„Явно си мисли, че малко брада го прави мъж.“ Дънк си беше помислил същото, когато за пръв път откри, че на горната му устна е израснал малко мъх. „Опитах да го обръсна с камата и за малко щях да си порежа носа.“

— Иди поспи — каза на Ег. — Няма да ми трябваш повече до заранта.

Доста време му отне, докато изтърка всичката мръсотия и пот. След това остави сапуна, изпъна се колкото можеше и затвори очи. Водата вече беше изстинала. След дивашкия зной през деня това беше добре дошло. Кисна, докато стъпалата и пръстите му се набръчкаха и водата стана сива и студена, и чак тогава излезе с неохота.