Рицарят на Седемте кралства

Но пясъците поддаваха под краката им. Когато момчето се опита да изпълзи от дупката, ронещите й се страни поддадоха и се свлякоха. Дънк видя как пясъкът засипа момчето и го погреба, докато то отваряше уста да извика. Помъчи се да го измъкне, но пясъците се издигаха около него, дърпаха го надолу в гроба, запълваха устата му, носа, очите…

След разсъмване сир Бенис се захвана да учи новобранците да оформят стена от щитове. Строи ги осмината плътно, рамо до рамо — щитовете им се допираха и върховете на копията щръкнаха между тях като дълги остри дървени зъби. После Дънк и Ег яхнаха и връхлетяха срещу тях.

Майстер отказа да се доближи на повече от десет стъпки от копията и рязко спря, но Гръм беше обучен за това. Големият боен кон настъпи с грохот напред и набра скорост. Кокошките се разхвърчаха под краката му, запляскаха и закудкудякаха. Паниката им май се оказа заразителна. Големия Роб отново беше първият, който пусна копието си и побягна, като остави празнина в средата на стената. Вместо да стегнат редицата, другите воини на Стендфаст се разбягаха с него. Гръм нагази върху захвърлените им щитове, преди Дънк да е успял да го озапти. Оплетени клони запращяха и се прекършиха под подкованите му с желязо копита. Сир Бенис избълва низ люти ругатни, докато пилци и селяни се пръскаха във всички посоки. Ег се бореше мъжествено да удържи смеха си, но накрая загуби битката.

— Достатъчно. — Дънк задържа Гръм на място, развърза шлема си и го смъкна. — Ако направят това в битка, ще ги избият до един.

„И теб и мен също най-вероятно.“ Утрото вече беше горещо и се чувстваше мокър и лепкав все едно изобщо не се беше къпал. Главата му пулсираше и не можеше да забрави съня, който беше сънувал предната нощ. „Изобщо не стана така — помъчи се да се увери. — Не беше така.“ Кестен беше издъхнал по време на дългата суха езда към Вайт, тази част беше вярна. Двамата с Ег яздеха заедно на Гръм, докато братът на Ег не му даде Майстер. Останалото обаче…

„Изобщо не плаках. Може да съм искал, но не плаках.“ Искаше и да погребе коня, но дорнците нямаше да чакат.

— Пясъчните кучета трябва да ядат и да хранят кутретата си — каза един от дорнските рицари, докато помагаше на Дънк да свали седлото и такъмите от мъртвия кон. — Плътта му ще нахрани кучетата или пясъците. До една година костите му ще са се разпаднали. Това е Дорн, приятелю.

Като си го спомни, Дънк неволно се зачуди кой ли ще се храни с плътта на Уат, и на другия Уат, и на третия Уат. „Може би има пъстри риби под Пъстрата вода.“

Подкара Гръм до кулата и слезе от коня.

— Ег, помогни на сир Бенис да ги съберете и ги върнете тук. — Тикна шлема си в ръцете на момчето и закрачи към стъпалата.

Сир Юстас го посрещна в полутъмната си дневна.

— Това не стана добре.

— Не стана, милорд — отвърна Дънк. — Няма да свършат работа.

„Един заклет меч дължи на господаря си служба и подчинение, но това е лудост.“

— Беше им първият път. Бащите и братята им бяха също толкова зле или още по-зле, когато започнаха обучението си. Синовете ми работеха с тях, преди да тръгнем да помогнем на краля. Всеки ден, цели две седмици. Направиха войници от тях.

— А когато дойде битката, милорд? — попита Дънк. — Как се справиха тогава? Колко от тях се върнаха у дома с вас?

Старият рицар го изгледа продължително.

— Лем — отрони накрая. — И Пейт, и Дейк. Дейк ни събираше продоволствие. Беше най-добрият снабдител, когото съм познавал. Никога не вървяхме с празни кореми. Трима се върнаха, сир. Трима и аз. — Мустакът му потрепери. — Може да отнеме повече от две седмици.

— Милорд. Жената може да дойде тук още утре, с всичките си хора — каза Дънк. — „Добри момци са, но скоро ще са мъртви момци, ако тръгнат срещу рицарите на Колдмоут.“ — Трябва да има някакъв друг начин.

— Някакъв друг начин. — Пръстите на сир Юстас леко пробягаха по щита на Малкия лъв. — Няма да получа правосъдие от лорд Роуан, нито от този нов крал… — Старецът сграбчи Дънк за ръката под лакътя. — Сещам се, че едно време, когато управляваха зелените крале, човек можеше да плати на друг кръвнина, ако си убил някое от животните или селяните му.

— Кръвнина ли? — попита Дънк подозрително.

— Някакъв друг начин, както каза ти. Имам малко заделени монети. Нали е само малко кръвчица на бузата, както твърди сир Бенис. Бих могъл да платя на човека един сребърен елен и три на жената за оскърблението. Бих могъл, и ще го направя… стига тя да развали бента. — Старецът се намръщи. — Не мога да ида при нея обаче. Не и в Колдмоут. — Тлъста черна муха бръмна около главата му и кацна на ръката му. — Замъкът беше наш някога. Знаехте ли това, сир Дънкан?

— Да, милорд. — Сам Гърбиците му го беше казал.

— За хиляда години преди Завоеванието ние сме били Пазителите на Северните покрайнини. Двайсетина по-малки лордове са ни били васали, и сто оземлени рицари. Имали сме четири замъка и наблюдателни кули на хълмовете, за да предупреждават за идването на враговете ни. Колдмоут е най-големият. Лорд Первин Озгри го е вдигнал, Первин Гордия.