Рицарят на Седемте кралства

— Дрехите бяха на Адам — каза сир Юстас, който тъкмо извеждаше сивия си кон. Пъстър лъв на зелени и жълти карета красеше опърпаното копринено наметало, спускащо се от раменете на стареца. — Жакетът е малко мухлясал в скрина, но би трябвало да свърши работа. Един рицар е по-внушителен със скуайър, тъй че реших Ег да ви придружи до Колдмоут.

„Надхитрен от десетгодишно момче.“ Дънк погледна Ег и безмълвно промълви с устни: „Ще те перна зад врата.“ В отговор момчето се ухили.

— Имам нещо и за вас, сир Дънкан. Елате. — Сир Юстас извади наметало и го тръсна с широк жест.

Беше от бяла вълна, обшита с карета от зелен сатен и златоткан плат. Вълнено наметало беше последното, което му трябваше в такава жега, но когато сир Юстас го метна на раменете му, Дънк видя гордостта на лицето му и усети, че не може да откаже.

— Благодаря ви, милорд.

— Добре ти стои. Де да можех да ти дам повече. — Мустакът на стария мъж потрепери. — Пратих Сам Гърбиците долу в мазето да прерови вещите на синовете ми, но Едвин и Харолд бяха по-ниски, по-тесни в раменете и късокраки. Нищо от останалото от тях нямаше да ви стане, за жалост.

— Наметалото стига, милорд. Няма да го посрамя.

— Не се съмнявам. — Старецът потупа коня си. — Рекох да пояздя с вас донякъде, ако не възразявате.

— Ни най-малко, милорд.

Ег ги поведе надолу по хълма, изправил гордо рамене на гърба на Майстер.

— Трябва ли да носи тази клюмнала сламена шапка? — попита сир Юстас. — Изглежда малко глупаво с нея, не мислите ли?

— Не толкова глупаво, колкото когато главата му се лющи, милорд. — Дори в този ранен час, докато слънцето едва се бе издигнало над хоризонта, беше горещо. „До следобед седлата ще са толкова сгорещени, че ще ни излязат мехури.“ Ег можеше и да изглежда изящно в дрехите на умрялото момче, но до свечеряване щеше да е сварено яйце. Дънк поне можеше да се преоблече. Имаше хубавата си туника в дисагите и старата зелена на гърба.

— Ще хванем западния път — заяви сир Юстас. — Малко се използва през последните години, но все пак е най-късият път от Стендфаст до замъка Колдмоут. — Пътят ги преведе покрай един хълм и покрай гробовете, където старият рицар бе положил жена си и синовете си да почиват сред храстите къпина.

— Обичаха да берат къпините тук момчетата ми. Когато бяха малки, идваха при мен с лепкави лица и драскотини по ръцете и знаех точно къде са били. — Усмихна се обичливо. — Вашият Ег ми напомня за моя Адам. Храбро момче, за толкова малък. Адам се опита да защити ранения си брат Харолд, в разгара на битката. Един от речните мъже с шест жълъда на щита отсече ръката му с брадва. — Погледна Дънк с тъжни очи. — Този ваш стар господар, рицарят от Пенитрий… бил ли се е в Бунта на Блекфир?

— Да, милорд. Преди да ме вземе със себе си. — Дънк беше на не повече от три или четири години по онова време, тичаше полугол из уличките на Квартала на бълхите, повече зверче, отколкото момче.

— За червения дракон ли беше, или за черния?

„Червения или черния?“ Беше опасен въпрос, дори и сега. От времето на Егон Завоевателя гербът на дома Таргариен имаше триглав дракон, червено на черно. Демън Претендента беше обърнал тези цветове на знамената си, както и много копелета. „Сир Юстас е господарят ми — напомни си Дънк. — Има право да попита.“

— Бил се е под знамето на лорд Хейфорд, милорд.

— Зелена решетка на златно поле, светлозелена и вълниста?

— Може би, милорд. Ег сигурно знае. — Момчето можеше да изреди гербовете на половината рицари във Вестерос.

— Лорд Хейфорд беше известен лоялист. Крал Дерон го направи своя Ръка точно преди битката. Бътъруел се беше справил толкова некадърно, че мнозина се съмняваха във верността му, но лорд Хейфорд беше непоколебимо предан от самото начало.

— Сир Арлън бил до него, когато паднал. Посякъл лорд с три замъка на щита.

— Много добри мъже паднаха тогава, от двете страни. Тревата не беше червена преди битката. Вашият сир Арлън казвал ли ви е това?

— Сир Арлън изобщо не обичаше да говори за битката. Скуайърът му също загинал там. Роджър от Пенитрий се казвал. Сестриният син на сир Арлън. — Само споменаването на името караше Дънк да се чувства малко гузен. „Откраднах мястото му.“ Само принцове и велики лордове имаха средства да поддържат двама скуайъри. Ако Егон Недостойния беше дал меча си на своя наследник Дерон вместо на копелето си Демън, можеше изобщо да не е имало Бунт на Блекфир. И Роджър от Пенитрий можеше да е жив до ден-днешен. „Щеше да е рицар някъде, по-истински рицар от мен. Щях да съм свършил на бесилото или щяха да са ме пратили на Нощния страж, да пазя Вала, докато умра.“