Рицарят на Седемте кралства

Над свода на главната порта в застиналия въздух висяха унило ред знамена с паяци, над по-стария герб, всечен дълбоко в камъка. Столетия вятър и дъжд го бяха похабили, но формата все още личеше: изправен лъв, направен на тъмни и светли карета. Портите отдолу зееха отворени. Докато трополяха по подвижния мост, Дънк прецени нивото на водата. „Шест стъпки поне.“

Двама копиеносци им преградиха пътя пред подвижната решетка на портата. Единият беше с голяма черна брада, другият беше бръснат. Брадата настоя да разбере каква е целта на посещението им.

— Милорд Озгри ме изпрати да преговарям с лейди Уебър — каза му Дънк. — Аз съм сир Дънкан Високия.

— Е, разбрах, че не си Бенис — каза безбрадият страж. — Щяхме да надушим, че идва. — Липсваше му един зъб, а над сърцето му имаше знак с извезан петнист паяк.

Брадата беше присвил подозрително очи.

— Никой не се вижда с нейно благородие, освен ако Дългия Инч не благоволи. Идваш с мен. Конярчето ти може да остане с конете.

— Аз съм скуайър, не съм конярче — настоя Ег. — А ти сляп ли си, или само си глупав?

Безбрадият страж се изсмя. Брадата опря върха на копието си в гърлото на момчето.

— Я повтори?

Дънк перна Ег през ухото.

— Затваряй си устата и се погрижи за конете. — Смъкна се от коня. — Ще се видя със сир Лукас веднага.

Брадата наведе копието си.

— В двора е.

Минаха под желязната решетка на портикула и под мортриерата и се озоваха във външния двор. В кучкарниците лаеха хрътки и Дънк чу песнопение от прозорците от оловно стъкло на седемстранната дървена септа. Пред ковачницата налбантин подковаваше боен кон, едно чираче му помагаше. Наблизо скуайър стреляше с лък по мишени — редуваше се с луничаво момиче с дълга плитка. Подвижната мишена по-нататък се въртеше под ударите на шестима рицари в подплатени туники.

Намериха сир Лукас сред зяпачите при стълба с въртящата се мишена. Говореше с едър дебел септон, който се потеше по-силно и от Дънк: беше шкембест и тлъст като бял пудинг и халатът му беше толкова мокър, все едно се беше къпал с него. Инчфилд изглеждаше тънък като копие до него, стегнат, изправен и много висок… макар и не колкото Дънк. „Шест стъпки и седем пръста“, прецени Дънк. „И от пръст на пръст все по-горд.“ Макар да носеше дрехи от черна коприна и среброткан плат, сир Лукас изглеждаше студен все едно, че бе вървял на Вала.

— Милорд — поздрави го стражът. — Този идва от пилешката кула за аудиенция с нейно благородие.

Пръв се обърна септонът и ревна възхитено и Дънк се зачуди дали не е пиян.

— Я, и какво е това? Рицар на плетовете? Големи плетове имате в Предела. — Септонът го благослови с жест. — Дано Воинът да се бие вечно на ваша страна. Аз съм Септон Сефтон. Малко нелепо име, но си е мое. А вие?

— Сир Дънкан Високия.

— Скромен е този — обърна се септонът към сир Лукас. — Да бях голям като него, щях да се нарека сир Сефтон Огромния. Сир Сефтон Кулата. Сир Сефтон с Облаците около ушите. — Кръглото му като месечина лице беше зачервено, а по халата му имаше петна от вино.

Сир Лукас изгледа Дънк мълчаливо. Беше на четирийсет най-малко, ако не и на петдесет, по-скоро жилест, отколкото мускулест, със забележително грозно лице. Устните му бяха бърнести, зъбите жълти и криви, носът — широк и месест, очите изпъкнали. „И е ядосан“, усети Дънк още преди мъжът да каже:

— Рицарите скитници са просяци с мечове в най-добрия случай. Разбойници — в най-лошия. Марш оттук. Нямаме работа с такива като вас.

Лицето на Дънк помръкна.

— Сир Юстас Озгри ме прати от Стендфаст да преговарям с господарката на замъка.

— Озгри ли? — Септонът погледна Дългия Инч. — Озгри на пъстрия лъв? Мислех, че домът Озгри се е стопил.

— Почти. Старецът е последният. Оставили сме го да пази една порутена кула на няколко левги на изток. — Сир Лукас погледна намръщено Дънк. — Ако сир Юстас иска да говори с нейно благородие, да дойде лично. — После присви очи. — Ти си бил с Бенис при яза. Недей да го отричаш. Би трябвало да те обеся.

— Седемте да ни опазят дано. — Септонът избърса потта от челото си с ръкав. — Разбойник значи? И голям при това. Сир, разкайте се за злосторствата си и Майката ще се смили над вас. — Пръднята на септона развали ефекта от апела му. — Олеле. Простете, сир. От боба и ечемичения хляб е.

— Не съм разбойник — заяви Дънк с цялото си възможно достойнство.

Дългия Инч не се трогна.

— Не злоупотребявайте с търпението ми, сир… ако наистина сте сир. Бягайте в пилешката си кула и кажете на сир Юстас да ни предаде сир Бенис Кафявата смрад. Ако ни спести главоболието да го измъкваме от Стендфаст, нейно благородие може да е по-склонна да прояви снизхождение.

— Ще говоря с нейно благородие за сир Бенис и онази неприятност при яза, както и за кражбата на водата ни.

— Кражба ли? — рече сир Лукас. — Кажете ли го това на милейди, ще плувате в чувал още преди залез-слънце. Много ли сте сигурен, че искате да говорите с нея?

Единственото, в което Дънк беше сигурен, бе желанието му да фрасне с юмрук Лукас Дългия Инч в кривите жълти зъби.

— Казах ви какво искам.