Рицарят на Седемте кралства

— Лесът на Уат някога се простираше чак до Колдмоут — каза сир Юстас. — Не помня кой е бил Уат. Но преди Завоеванието в гората му имало зубри и големи лосове, по седем стъпки и повече. Имало повече сърни, отколкото човек може да свали за цял живот, защото никой освен кралят и пъстрият лъв нямал право да ловува тук. Дори по времето на баща ми имаше дървета от двете страни на потока, но паяците изсякоха горите, за да направят пасища за кравите, овцете и конете си.

Вадичка пот запълзя по гърдите на Дънк. Ужасно му се искаше господарят му да замълчи. „Твърде горещо е за приказки. Твърде горещо е и за езда. Просто е адски горещо.“

Сред дърветата се натъкнаха на трупа на голяма дива котка — гъмжеше от личинки.

— Уф — каза Ег и подкара Майстер настрана. — Това мирише по-лошо и от сир Бенис.

Сир Юстас дръпна юздите.

— Дива котка. Не знаех, че са останали. Чудно, какво ли я е убило. — И след като никой не му отвърна, каза: — Аз ще обърна тук. Просто продължете по пътя и той ще ви отведе право до Колдмоут. Взехте ли парите? — Дънк кимна. — Добре. Върнете се у дома с водата ми, сир. — Старият рицар подкара в тръс назад по пътя, по който бяха дошли.

След като сир Юстас си замина, Ег каза:

— Мислех си как трябва да говорите на лейди Уебър, сир. Трябва да я спечелите с галантни комплименти. — Момчето изглеждаше толкова хладно и свежо в карираната си туника, колкото и сир Юстас в наметалото си.

„Само аз ли се потя?“

— Галантни комплименти — повтори Дънк. — Какви галантни комплименти?

— Знаете, сир. Кажете й колко е прелестна и красива.

Дънк имаше съмнения.

— Надживяла е четирима съпрузи, трябва да е стара колкото лейди Вайт. Ако кажа, че е прелестна и красива, след като е стара и с брадавици, ще ме вземе за лъжец.

— Трябва просто да намерите нещо вярно, което да кажете за нея. Така прави брат ми Дерон. Дори грозни стари курви могат да имат хубава коса или добре оформени уши според него.

— Добре оформени уши ли? — Съмненията му нараснаха.

— Или хубави очи. Кажете й, че роклята й откроява цвета на очите й. — Момчето помисли за миг. — Освен ако не е само с едно око, като лорд Блъдрейвън.

„Милейди, тази рокля откроява цвета на окото ви.“ Дънк беше чувал рицари и дребни лордове да говорят такива галантности на стари дами. Никога не го казваха толкова сухо обаче. „Мила лейди, тази рокля е прелестна. Откроява цвета на двете ви тъй красиви очи.“ Някои от дамите бяха стари и мършави, или дебели и дундести, или пъпчиви и грозни, но всички носеха рокли и имаха две очи, и доколкото Дънк помнеше, всички се радваха на пищните думи. „Каква изящна рокля, милейди. Откроява изящната прелест на красивите ви очи.“

— Животът на един странстващ рицар е по-прост — каза Дънк унило. — Ако кажа нещо погрешно, сигурно ще ме зашие в чувал с камъни и ще ме хвърли в рова.

— Едва ли ще има толкова голям чувал, сир — отвърна Ег. — Можем да използваме ботуша ми.

— Не — изръмжа Дънк. — Не можем.

Излязоха от Леса на Уат над яза. Водите се бяха вдигнали достатъчно, за да може Дънк да се накисне, както си беше мечтал по пътя. „Достатъчно дълбоко, за да се удави човек.“ На отсрещната страна брегът беше прорязан с изкоп, който отклоняваше потока на запад. Минаваше покрай пътя и захранваше безброй по-малки канали, плъзнали през полята. „Щом прехвърлим потока, сме във властта на Вдовицата.“ Дънк се замисли в какво се въвлича. Беше сам, с едно десетгодишно момче, което да му пази гърба.

Ег си направи вятър на лицето.

— Сир? Защо спряхме?

— Не сме.

Дънк смуши коня и зашляпа в потока. Ег го последва на мулето. Водата се вдигна чак до корема на Гръм, преди да спадне отново. Излязоха мокри на брега откъм страната на Вдовицата. Изкопът продължаваше напред прав като копие и блеснал зелен и златен под слънцето.

Щом след няколко часа зърнаха кулите на Колдмоут, Дънк спря да се преоблече с хубавата си дорнска туника и разхлаби меча си в ножницата. Не искаше острието да заяде, ако се наложи да го извади. Ег също раздвижи камата си, лицето му под клюмналата шапка беше строго. Яздеха един до друг, Дънк на Гръм, момчето на мулето, а знамето на Озгри висеше отпуснато на пръта.

Колдмоут донякъде го разочарова след всичко, което беше казал за него сир Юстас. В сравнение с Бурен край или Планински рай и други седалища на лордове, които Дънк беше виждал, бе скромен замък… но беше замък, а не укрепена наблюдателна кула. Назъбените му външни стени се издигаха трийсет стъпки, с кули на всеки ъгъл, всяка по-голяма от Стендфаст. От всяка кула и шпил висяха натежали черните знамена на Уебър, украсени с петнист паяк на сребриста паяжина.

— Сир? — каза Ег. — Водата. Вижте накъде отива.

Изкопът свършваше под източните стени на Колдмоут и се вливаше в рова, от който замъкът бе получил името си. Клокоченето на водата накара Дънк да стисне зъби. „Тя няма да има моята пъстра вода.“

— Хайде — подкани той Ег.