Рицарят на Седемте кралства

— О, оставете го да говори с нея — намеси се септонът. — Какво може да навреди това? Сир Дънкан е яздил дълго под това зверско слънце, нека да си каже каквото има човекът.

Сир Лукас отново изгледа Дънк.

— Нашият септон е набожен човек. Елате. Ще съм ви благодарен, ако сте кратък. — Закрачи през двора и Дънк забърза след него.

Вратите на септата на замъка бяха отворени и по стъпалата навън се изсипваха богомолци. Имаше рицари и скуайъри, десетина деца, няколко старци, три септи в бели халати с качулки… и добре закръглена пухкава знатна дама с рокля от тъмносиня дамаска, обшита с мирска дантела, толкова дълга, че краищата й се влачеха в прахта. Дънк прецени, че е на около четирийсет. Червено-кестенявата й коса беше събрана високо под сребърна мрежичка, но най-червеното у нея беше лицето й.

— Милейди — каза сир Лукас, след като застанаха пред нея и септите й, — този странстващ рицар твърди, че носи съобщение от сир Юстас Озгри. Ще го изслушате ли?

— Ако пожелая, сир Лукас. — Изгледа го толкова напрегнато, че Дънк неволно си спомни приказките на Ег за чародейство. „Не мисля, че тази се къпе в кръв, за да поддържа красотата си.“ Вдовицата беше дебела и с грубовато лице, със странно изострена глава, което косата й не можеше да прикрие. Носът й беше прекалено голям, а устата — твърде малка. Все пак си имаше две очи и това беше някакво облекчение, но всякаква мисъл за галантност вече го бе изоставила.

— Сир Юстас ме помоли да говоря с вас за скорошната неприятност при яза ви.

Жената примига.

— При… яза, казвате?

Около тях се трупаше тълпа. Дънк усещаше враждебните им погледи.

— Потокът. Пъстрата вода. Ваше благородие, построили сте бент на него…

— О, напълно сигурна съм, че не съм — отвърна тя. — Цялата сутрин бях отдадена на молитвите си, кога да го строя, сир?

Дънк чу кикота на сир Лукас.

— Нямах предвид, че ваше благородие го е построила лично, само че… без тази вода всичките ни посеви ще изсъхнат… селяните имат боб и ечемик по нивите, и пъпеши…

— Нима? Много обичам пъпеши. — Малката й уста се кривна доволно. — Какъв сорт пъпеши са?

Дънк заоглежда притеснено лицата наоколо и усети, че собственото му лице се сгорещява. „Има нещо сбъркано тук. Дългия Инч ме прави на глупак.“

— Милейди, можем ли да продължим разговора си някъде… по-насаме?

— Бас на сребърник, че големият тъпак иска да спи с нея! — подхвърли някой и наоколо избухна смях. Дамата се присви ужасена и вдигна ръце към лицето си. Една от септите бързо притича до нея и я прегърна покровителствено.

— И за какво е цялата тази веселба? — Гласът, който прекъсна смеха, бе хладен и твърд. — Никой ли няма да сподели шегата с мен? Сир рицарю, защо притеснявате добрата ми сестра?

Беше момичето, което Дънк бе видял при мишените за стрелба с лък. Носеше колчан стрели на едното бедро и държеше дълъг лък — дълъг точно колкото ръста й, който не беше много висок. Ако Дънк беше почти седем стъпки, момичето нямаше и пет. Можеше да обхване кръстчето й с двете си ръце. Рижата й коса беше прибрана на плитка, толкова дълга, че забърсваше бедрата й, и имаше трапчинка на брадичката, чип нос и лунички по страните.

— Простете ни, лейди Роан — каза един хубав млад лорд с кентавъра на Касуел, извезан на гърдите на жакета му. — Този голям тъпак взе лейди Хелисънт за вас.

Дънк погледна от едната дама към другата и изтърси неволно:

— Вие ли сте Червената вдовица? Но вие сте много…

— Млада? — Момичето подхвърли лъка си на дългурестия младеж, който беше стрелял с нея. — На двайсет и пет съм, между другото. Или се канехте да кажете „малка“?

— … хубава. Беше „хубава“. — Дънк не знаеше откъде му хрумна, но се радваше, че го каза. Харесваше му нослето й и ягодово-русият цвят на косата й, и малките й, но хубаво оформени гърди под плътния кожен жакет. — Помислих си, че ще сте… искам да кажа… казват, че сте вдовица за четвърти път, тъй че…

— Първият ми съпруг умря, когато бях на десет. Той беше на дванайсет, скуайър на баща ми, убит на Червената трева. Съпрузите ми рядко оцеляват задълго, за съжаление. Последният умря през пролетта.

Това казваха винаги за починалите по време на Големия пролетен мор преди две години. „Умря през пролетта.“ Десетки хиляди бяха умрели през пролетта, сред тях и един мъдър крал и двама млади вдъхващи надежда принцове.

— Съ… съжалявам за понесените от вас загуби, милейди. — „Галантност, тъпако, покажи й галантност.“ — Искам да кажа… роклята ви…

— Роклята ли? — Тя погледна ботушите и бричовете си, широката ленена туника и кожения жакет. — Не нося рокля.

— Ъъ, косата ви, искам да кажа… мека е и…

— А откъде може да знаете това, сир? Ако бяхте пипали косата ми, мисля, че може би щях да го помня.

— Не мека — каза Дънк отчаяно. — Червена, исках да кажа. Косата ви е много червена.

— Много ли червена, сир? О, не толкова червена, колкото е лицето ви, надявам се. — Засмя се и зяпачите наоколо се разсмяха с нея.

Всички освен сир Лукас Дългия Инч.