Робинята

безмилостно и усещам миризма на изпечена земя и трева. Имам късмет, че китките ми са

силни, защото тази поза е доста изморителна. Под роклята гърбът ми е мокър от пот.

Забелязвам потръпваме в плата на камуфлажния панталон на Лий. Ръцете му почиват

послушно на бедрата и вероятно е изпитал нужда да се понамести. Уха!

В тишината чувам преглъщането му. Слабините ми се стягат и дишането ми се учестява.

— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче — накрая казва Лий.

Гласът му е спокоен и хладнокръвен, макар и малко неуверен.

— Допълзи в краката ми и лъсни обувките ми.

Тонът му добива самоувереност и ме възбужда. Всички косъмчета по врата ми

настръхват.

— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче. Искам да видиш отражението си в тях. Искам те

да заблестят като черни огледала. Бомбетата им трябва да бъдат лъснати така идеално, че да

видя путката ти в тях.

Кратко мълчание.

— Мамка му! Извинявай, Кели. Наистина съжалявам — казва той.

Не е нужно да се извинява, защото аз вече съм в краката му. Развързвам обувките му.

Кутията ми е до мен и вадя смачкания лист с инструкции. Разполагам го на земята и го

затискам с две четки. Знам инструкциите наизуст, но все пак изпитвам нужда да ги прочета.

Започвам да четкам обувките с четка от конски косми. Обувките заблестяват, но не

достатъчно. Огледалното излъскване изисква труд и време.

Ръцете ми треперят, докато наливам вода в малка купичка. Звукът ми действа

освежаващо. В такова настроение съм, че мога да сведа глава към купичката и да започна да

ближа водата като коте, но не искам да объркам момчетата още повече.

Инструкциите ми нареждат: „Намокри част от плата и го изстискай. Трябва да е

влажен, но не и от него да капе вода.“

Изстисквам плата и в купичката се отцеждат капки. Краката на Лий са солидни и не

помръдват. Обувките му блестят и кожата се нагъва красиво около глезените му. Вдигам очи

нагоре. Тялото му е като изваяна статуя в камуфлажния панталон и бялата тениска. Рамената

му са яки и неподвижни. Не ме поглежда, а е вторачен в парче трева. Но знам за какво си

мисли. Всички знаем за какво си мисли денем и нощем, нощем и денем.

Нагласям се удобно и вдигам капака на кутия вакса, вдъхвайки силната химическа

миризма. Усуквам плата около пръстите си и чета инструкциите: „Постави малко

количество вакса на плата. Започни леко да го размазваш върху кожата на малки кръгчета.

Работи по отделните части на обувката. Малки кръгчета.“

Тази част винаги ме замайва. Ваксаджийските ми мечти са осъществени. Започвам да

търкам нежно. Повтарям кръгчетата упорито и кожата заблестява. Нужно е дълго време.

Слоевете боя трябва да са тънки и да ги размазваш непрестанно. Към блясъка няма кратък

път.

Когато лъскам обувки, кълна се, че се превръщам в тях. Действието е успокояващо и

секси и изпадам в нещо като транс. Бих искала да го обрисувам като „свещенодействие“, но

съм възбудена и изразът ми се струва богохулнически. Трудно е да се обясни. Е, нека да

опитам. Разгорещено, похотливо, медитационно състояние, в което съм замаяна, но в същото

време и будна. Възбудата е в слабините ми и през мен тече река, бавна и топла, а клиторът

ми пулсира като малко сърце. Никой не може да ме достигне, изпитвам дива жажда, а

малкото пулсиращо сърце е в центъра на цялата шибана вселена.

Да, точно това е усещането.

Докато стане време да заработя върху бомбетата, вече се чувствам като Господ. И

Господ има ужасно набъбнал клитор.

Най-после лицето ми се отразява в обувките на Лий и знам, че почти съм приключила.

Отне повече от час, а блясъкът е толкова силен, че бих могла да се изпразня.

Утре ще поработя върху обувките на Стив, а вдругиден — върху тези на Луис. После по

парашутистките обувки на Хосе и тези на Боби.

Ако ме питате, ще ви кажа, че терапията с отвращение по никакъв начин не би могла да

излекува фетишист, особено след като съветниците не си правят труда да ти поднесат и

гадното заедно с хубавото. Нали разбирате, като електродите, които вървят с откаченото ти

инвестиране в бельо. Кълна се, тази институция щеше да е закрита още преди години, ако не

бе ръководена от банда извратеняци, които се кефят да възлагат безсмислена терапия.

Но вечерта, когато стоя на опашка в трапезарията, гледам по-благосклонно на всичко.

Мястото прилича на цирк с какви ли не откачалници, издокарани в гума, латекс, кожа и

пера, пелени, бели престилки и нашийници. Някои изглеждат изтормозени. Още не са

осъзнали какъв купон е тук. Други, които вече са наясно, се хилят доволно като

пословичната котка, изяла млякото.

Първо забелязвам обувките му, най-блестящите в трапезарията. Приличат на направени

от мастило. Не мога да го погледна в очите. Той застава зад мен с таблата си, но не казва и

дума, а аз не се обръщам. Усещам присъствието на едрото му здраво тяло. После той се

навежда към мен и прошепва в ухото ми:

— Кели, искам да излъскам путката ти.

И аз се разтапям. Просто се разтапям.