Робинята

Сцената е направо главозамайваща. Петима мъже, изложили обувките си на показ. И.

всичко това е заради мен. Разбира се, те също си имат проблеми, но тази седмица е мой ред.

Участваме в групова психотерапия. Проникваме в собствените си проблеми като изучаваме

проблемите на другите. Би трябвало да ни помогне. Например научих какъв бе проблемът на

Лий — той просто не може да спре да мисли за путки. Иска да ги ближе, гали, докосва,

мирише.

През първия ни групов сеанс той седеше с ръце в скута, вторачен в пода, а ние го

чакахме да проговори. Той е масивен тип, доста над метър и осемдесет, с широки като врата

рамене. Накрая Лий затвори очи, стисна ръце с такава сила, че кокалчетата на пръстите му

побеляха, и се изповяда. Наблюдавах го, докато говореше. Лицето му се изчерви, а ноздрите

му потръпваха нервно. Гласът му беше тъжен и засрамен, почти шепот.

— Единственото, заради което живея и мечтая, са путки — прошепна той.

Казвам ви, това е толкова полезно, че ме държи будна нощем.

Но сега е мой ред. Изповядването е ужасно унизително. Гърлото ми се стяга и се

страхувам, че няма да мога да проговоря. Вторачвам се в краката на Лий, в полепналите по

подметките му стръкчета трева и кожата ми потръпва от желание. То надделява над страха

ми и ме принуждава да говоря.

— Господине — започвам тихо, — искам да излъскам тези обувки толкова добре, че да

си видя отражението в тях.

— По-високо! — излайва Стив, като се намества на пейката.

Стив носи френски войнишки обувки, девети размер. Класически и семпли: шест чифта

дупчици и широк маншет на глезена, затегнат с две черни катарами. Яркото слънце блести

като звезда върху горната катарама. Не мога да отлепя очи от тях, но си представям лицето

му. Стив има тъмни цигански очи, които се опитват да те привлекат в света му, и дебели

чувствени устни. Дребен и напрегнат, той изглежда тъжен понякога, но си личи, че е

смахнат. Има прекалено много безумия в главата му. Става за чукане и го знае, но това

никога не е било проблем за мен.

Но все пак, той не носи английски обувки Войник 95, а Лий е обут в тях.

— Господине — повтарям по-високо, — искам да излъскам тези обувки толкова добре,

че да си видя отражението в тях.

Чуха ме съвсем ясно. Никой не проговаря. Всички запазваме мълчание, гласът ми

отеква в седем объркани мозъка. Всички ме гледат любопитно, а аз седя вторачена в краката

им. Не знам какво да правя. Не знам дали би трябвало да кажа още нещо за желанието си.

Например колко се срамувам от него. Конди винаги постъпва така — не казва нищо, докато

положението стане прекалено неудобно и някой наруши мълчанието.

Но аз не заговарям, нито някой друг. Чакам и чакам, докато накрая Конди казва мило:

— Ваксаджийче, не се нуждаеш от позволението ми да направиш това.

Не се прояви много професионално. Той не би трябвало да проговаря първи, но

вероятно е отегчен или надървен и иска екшън. Но пък каза погрешното нещо и сега съм

напълно парализирана. Позволение? Той смята, че не мога да действам без позволение?

Господи, май дори не е прочел есето ми! Сама си вземам позволението, още откак бях на

четиринайсет години. Хващах го за врата и просто си го взимах. По дяволите, нали точно

подобно поведение е причина да те заключат тук.

Чувала съм слухове за това, което става тук. Във външния свят наричат лагера „Затвор за

перверзници“, макар че официалното му наименование е „Поправителна рехабилитационна

академия за сексуални екстремисти“ (ПРАСЕ). Вярват в терапията чрез отвращение, също

като баща ми, когато ме откри да крада от цигарите му. Заведе ме навън в двора и ме накара

да пуша, докато ми прилоша.

Никога няма да ми писне от войнишки обувки. Никога няма да се изморя да ги лъскам.

Но сега не мога да действам, защото Конди, с шибаната си противоположна психология, ми

даде позволение, а то ми причинява гадене.

Отново потъваме в мълчание, с което вече свиквам. Притесненото мълчание на банда

отчуждени, заключени перверзници, откачалници и фетишисти, всичките с надежда в

сърцата. Сериозна работа.

Тук сме само защото сме извадили лош късмет. Аз? Хванаха ме да крада обувки от

магазин за военни запаси. Трябваше да си стоя у дома и да се усмихвам, но изпитах желание

за нещо повече. Проявих небрежност и ме пипнаха. И си помислиха, че това им дава право

да насочат лъч светлина в душата ми. Спомням си времето, когато хората имаха граждански

права. Не беше много отдавна. А що се отнася до Лий… Господи, страхувам се да си

представя какво са го заловили да прави.

След малко вдигам очи и улавям погледа му. Виждам как адамовата му ябълка се движи

из гърлото му и ми се налага да погледна настрани. Лий е толкова красив. Косата му е като

кадифе и макар да е едър и силен, в него се долавя определена меланхолия. Челото му е

вечно леко сбърчено, а изражението му е на човек, който очаква да го наранят всеки момент.

Сигурно защото вечно си мисли за путки.

Поглеждам обувките му. Иска ми се да пъхна език в гънките им, създадени от години

ходене, маршируване, тичане. Край главата ми избръмчава пчела. Слънцето грее