Рожденичката

Затварям кутията, отварям кожената чанта и скривам съкровището си вътре заедно с виното. Разбира се, не очаквах никой да ми е купил каквото и да било, но е хубаво, когато си спомнят за мен. Кам, сестра ми, сигурно ще ме изненада с хубава риза или чифт секси обици утре, когато я видя, а баща ми вероятно ще се обади по някое време тази седмица.

Шел обаче знае как да ме разсмее. Достатъчно голяма съм, за да работя в бар, но не и за да пия. Като ми дава виното, на което мога да се насладя извън заведението, само добавя към тазвечершното ми приключение.

— Благодаря — казвам и скачам на бара, за да залепя целувка на бузата ѝ.

— Пази се — отвръща ми.

Кимвам, обръщам се и се отправям към дървената врата, после стъпвам на тротоара.

Вратата се затваря зад мен, музиката от бара сега се чува като тъпо бучене, а гърдите ми се отпускат и освобождават дъха, който несъзнателно съм затаила.

Обичам я, но ми се ще да не се тревожеше за мен. Гледа ме, като че ли ми е майка, и иска да оправи всичко.

Предполагам, че бих била щастлива с майка като нея.

Приятният свеж въздух ме облива, среднощният хлад кара ръцете ми да настръхнат, а ноздрите ми долавят аромата на майски цветя. Накланям глава назад, затварям очи и вдишвам, докато дългият ми бретон гъделичка бузите ми, развят от лекия вятър.

Предстоят горещи летни нощи.

Отварям очи и поглеждам наляво, после надясно и виждам, че тротоарите са пусти, но от двете страни на улицата има паркирани коли. Паркингът на „Ветерани за Америка“ също е пълен. Техните бинго вечери обикновено се превръщат в бар толкова късно през нощта и изглежда, че ветераните още се държат.

Обръщам се наляво, издърпвам ластичката от косата си, оставям къдриците да се разпилеят, слагам я на китката си и тръгвам по тротоара.

Нощта е приятна, въпреки че все още е малко хладна. В бара има твърде много алкохол във всяка пукнатина, който се просмуква в носа ми в продължение на цялата нощ.

Освен това има твърде много шум и твърде много очи.

Забързвам ход с желанието да изчезна в тъмното кино поне за известно време. Обикновено не ходя сама, но когато прожектират стари осемдесетарски филми като Злите мъртви, ми се налага. Коул си пада само по специални ефекти и няма доверие на филми, правени преди 1995-а.

Усмихвам се, докато мисля за странностите му. Не знае какво изпуска. Осемдесетте са били страхотни. Цяло десетилетие забава. Не всичко е трябвало да има значение или да бъде дълбокомислено.

Бягството е добре дошло за мен, особено тази вечер.

Завивам зад ъгъла, проправям си път към касата и виждам, че съм подранила с няколко минути, което е прекрасно. Мразя да изпускам трейлърите в началото.

— Един, моля — казвам на касиера.

Изваждам тазвечершния бакшиш от джоба си и давам неохотно седем и петдесет за билет. Не че имам излишни пари, защото скоро трябва да плащаме наема, а на моето и на Коул бюро в апартамента ни се трупа купчинка сметки, които все още не можем да платим, но седем долара няма да решат нищо.

А и имам рожден ден, така че…

Влизам вътре, отминавам щанда с храни и напитки и се оправям към следващите двойни врати. Има само една зала и изненадващо, киното е успяло да оцелее в продължение на шейсет години дори и след появата на кината с по дванайсет зали, построени в съседните градове. Кино „Гранд“ трябваше да прояви изобретателност със среднощни прожекции на класически филми, както тази вечер, но също така и с маскени балове и частни партита. Не идвам тук често предвид учебната и работната ми програма, но това е едно прекрасно, мрачно място, където можеш да потънеш за известно време. Усамотено и тихо.

Пристъпвам през прага и проверявам телефона си още веднъж, за да се уверя, че Коул не ми е звънял или писал. Изключвам звука и прибирам апарата в джоба си.

На екрана се въртят реклами, но светлините все още са включени и мога да огледам залата — забелязвам няколкото самотници, разположили се из нея. На задния ред от дясната ми страна седи двойка, а по средата има група хора — младежи, ако съдя по звука от безразсъдния им висок смях. От около триста места двеста осемдесет и пет все още са свободни, така че имам голям избор.

Извървявам пет-шест реда надолу, намирам празен, пъхам се в него и се настанявам по средата му. Оставям чантата си, бавно изваждам лилавата кутия вино и разчитам етикета на мъждивата светлина.

Мерло. Надявах се на бяло вино, но съм сигурна, че Шел има нужда да се отърве от него. Сервираме го само когато има събитие навън и не искаме да изкарваме стъклените чаши.

Отвинтвам капачката и подушвам острата му миризма, без изобщо да усетя изисканите аромати, които сомелиерите долавят във виното. Няма и намек за дъб със „смел аромат на сладки череши“ и тем подобни. Разгъвам масичката и се възползвам от празния ред отпред, опъвам колене и подпирам кецовете си върху страничната облегалка между седалките му.

Оставям кутията, изваждам телефона от задния си джоб, в случай че Коул се обади, и го тръшвам на масичката до виното.