Рожденичката

Поглеждам го, забравила Джей и момичето за миг. Твърде възрастна за него? Моля? Оглеждам високия му ръст, повече от метър и осемдесет, очертанията на мускулите под тениската му и жилестата му дясна предмишница, покрита изцяло от татуировки, изчезващи нагоре в ръкава. Виждала съм много мъже в бара, но той не прилича на никой деветнайсетгодишен, когото познавам. Трябва да е поне на колко? Трийсет?

Той изсумтява.

— Шегувам се — казва, а устата му се разлива в широка усмивка, която кара лицето ми да се отпусне малко. — Ако не искате да гледате филма сама, сте добре дошли да седнете до мен. Това е всичко, което имах предвид.

Стрелвам с поглед Джей и момичето с него, което и да е то, но внезапно група момчета нахлува през двойните врати и вдига голям шум, докато влиза в киното. Когато виждам, че Джей отлепя поглед от момичето и го отправя към суматохата, инстинктивно сядам до мъжа, защото не искам Джей да ме забележи.

— Благодаря — казвам на мъжа до мен.

Усещам присъствието на бившия си в киното и старите спомени си проправят път към повърхността на съзнанието ми, напомнят ми колко безпомощна му позволявах да ме кара да се чувствам някога. Искам просто една вечер, в която да не мисля за всичко това.

Облягам се и опитвам да се отпусна, но после хвърлям поглед с крайчеца на окото си и внезапно усещам близостта на непознатия мъж като пламтящ огън, невъзможен за пренебрегване.

Обръщам глава и го поглеждам с опасение.

— Не сте сериен убиец, нали?

Той пощипва веждите си и ме поглежда.

— А вие?

— Серийните убийци обикновено са антисоциални мъже, кавказки тип.

Добре изглеждащ мъж, при това сам-самичък тук? Хммм…

Той рязко вдига вежда.

— И изглеждат както всички останали — добавя с подозрителен тон, докато ме оглежда от глава до пети.

Светлината от рекламите на екрана играе в очите му и никой от нас не потрепва, но не мога да се сдържам повече. Започвам да се хиля тихичко.

Най-накрая му подавам ръка:

— Аз съм Джордан. Съжалявам за виното.

— Джордан — повтаря той, поема ръката ми и я стиска. — Необичайно име за момиче.

— Не съвсем. — Отпускам се на седалката, скръствам ръце пред гърдите си, вдигам колене и поставям крака в процепа между двете празни седалки пред мен. — Така се казваше любимата на Том Круз в Коктейл, не помните ли?

Веждите му се вдигат въпросително.

— Коктейл? — повтарям. — Филмът от 1988-а за талантливия барман?

— Да, разбира се. — Но погледът му е несигурен и изобщо не съм убедена, че знае за какво говоря.

— Харесвате ли осемдесетарски филми? — питам и посочвам към екрана, на който ще гледаме филма след малко.

— Харесвам страшни филми — уточнява той и ми подава пуканките. — Този е класика. А вие?

— Обожавам осемдесетте. — Вземам шепичка пуканки и слагам една в устата си. — Гаджето ми мрази вкуса ми за филми и музика, но аз не мога да им устоя. Винаги идвам, когато показват нещо от онова десетилетие.

Чувствам се неловко да споменавам така случайно за гаджето си, но не искам да създавам погрешно впечатление. Бързо поглеждам надолу към лявата му ръка, но за щастие, не виждам венчален пръстен. Би било неморално да седя тук с женен мъж.

Той обаче ме изглежда многозначително.

— Клуб „Закуска“ е любимият ви, нали? — подхвърля. — И всяко друго творение на Джон Хюс?

— Да не би да имате нещо против Клуб „Закуска“?

— Не и първите десет пъти, когато го гледах.

Устните ми се извиват в усмивка. Наистина често го дават по телевизията.

Той се навежда по-близо.

— Осемдесетте са ерата на екшън героя — изтъква, а дълбокият му глас е близък и приглушен. — Хората го забравят. Смъртоносно оръжие, Умирай трудно, Терминаторът, Рамбо…

— Жан-Клод ван Дам — добавям.

— Именно.

Прехапвам ъгълчето на устната си, за да не се засмея, но стомахът ми се разтриса и изсумтявам.

Той се намръщва.

— На какво се смеете?

— На нищо — отговарям бързо, кимвайки. — Ван Дам. Страхотен актьор. Много реалистични филми.

Не мога да залича смеха от лицето си обаче и той сбърчва чело, осъзнал, че нарочно говоря глупости.

Едва тогава чувам кикотене някъде зад себе си и обръщам глава през рамо към Джей, който е извърнал поглед от екрана и се навежда към момичето, а двамата вече се мляскат пред всички.

— Познавате ли ги? — пита мъжът до мен.

Поклащам глава. Няма нужда да знае за проблемите ми.

Замълчаваме и аз довършвам пуканките в ръката си, отпускам глава назад, докато гледам високия таван и античните златни арки пред себе си. Той седи до мен, а аз вдишвам и издишвам бавно въпреки силното туптене в гърдите ми.

Защо съм нервна? Заради Джей?

Не, дори не мисля за него в момента.

Хората си говорят около нас, докато чакат филмът да започне, но аз не мога да чуя какво си казват, пък и изобщо не ми пука. Чувствам топлина по кожата си.

— Е, какво учите в колежа „Дорал“? — пита ме той.

Поглеждам го изненадано. Как е разбрал къде уча?

Сериен убиец.

Но после той посочва към чантата ми на пода и аз виждам ключодържателя с емблемата на колежа, висящ от нея.