Рожденичката

— Времето ви подминава като куршум — обяснява, — а страхът ви дава извинението, за което копнеете, да не правите нещата, които би трябвало. Не се съмнявайте в себе си, не умувайте твърде много, не позволявайте на страха да ви попречи, не бъдете мързелива и не базирайте решенията си върху това колко щастливи ще направят околните. Просто дерзайте.

Гледам го втренчено и за нещастие, това е всичко, което мога да направя. Искам да се усмихна, защото сърцето ми се пръска и усещането е приятно, но ме изпълва и чувство, което не мога да определя. Като че ли десетки различни емоции ме обливат едновременно и всичко, което мога да направя, е да дишам плитко и накъсано.

— Добре — прошепвам му.

Не съм сигурна дали това, което каза, е онова, което искам или имам нужда да чуя, но усещам, че раменете ми се изправят и брадичката ми се повдига с готовност. Колкото и кратко да продължи това усещане, сега съм малко по-смела, а той е новият ми герой.

Виждам как изважда кутийка и запалва клечка кибрит, а огънчето гори ярко. Забива я в една от поничките, а розовата глазура, която Шел ми е взела, защото знае, че е любимият ми цвят, блести ярко на светлината ѝ. Чувствам как сърцето ми се стопля от този жест.

Свалям крака, навеждам се напред, затварям очи и си пожелавам онова, което е в главата ми, след което духвам пламъка.

Но не си пожелах онова, което си пожелавам обикновено. Умът ми внезапно се е опразнил и не си спомням всички неща, от които се нуждая и които искам точно сега извън киното. Само единственото, за което мога да се сетя.

Двамата се облягаме и се настаняваме удобно и всеки от нас си взема по още една поничка, докато светлините най-накрая изгасват и обкръжаващият звук ни удря от двете страни на залата.

Пред следващите деветдесет минути ядем и се смеем, а аз крия лице на няколко пъти, когато знам, че се задава нещо. От време на време подскачам сепната и се смея, когато той го прави, защото изглежда засрамен. След известно време забелязвам, че съм склонила глава към него, а той също е подпрял крак върху празната седалка пред нас и е облегнал глава назад, така че и на двамата ни е съвсем удобно. Дори не ми хрумва да запазя определена дистанция.

Не гледам много филми с други хора. Не съм свикнала просто да седя мълчаливо в компанията на някого другиго. Програмата ми невинаги се съчетава добре с тази на Коул, сестра ми Кам вече няма свободно време, а повечето от училищните ми приятелства не продължиха след завършването преди една година. Хубаво е да има с кого да се помотаеш.

Когато започват да текат финалните надписи, не съм сигурна, че си спомням по-голямата част от филма. Но отдавна не съм се чувствала толкова отпусната. Смях се, усмихвах се и се шегувах, забравила за всичко, случващо се извън киното. Имах нужда от това. Вече изобщо не ми се прибира вкъщи.

Започват да палят лампите и аз бавно се облягам на седалката, свалям крака на пода и преглъщам буцата в гърлото си, докато поглеждам към него. Той също се обляга, но едва среща погледа ми.

Ставам, прехвърлям ремъка на чантата през главата си и си вземам боклука.

— Е, след няколко седмици ще дават Полтъргайст — обажда се той зад мен, надига се и също взема боклука си. — Ако ви видя, ще се постарая да седна по-нависоко.

Засмивам се тихо, като си мисля за виното. Двамата напускаме реда и се отправяме към вратите, а аз забелязвам, че Джей и дамата му не са на местата си. Сигурно вече са си тръгнали, но честно казано, отдавна забравих за тях.

Полтъргайст. Това значи ли, че ще дойде да го гледа? Дали това е неговият начин да ми го съобщи дискретно, в случай че поискам да се присъединя?

Но не, вече знае, че си имам гадже.

Не мога да не се замисля обаче, ако поради някаква причина с Коул не изкараме още един месец заедно, дали бих дошла в киното, знаейки, че той ще е тук?

Примигвам дълго и усилено, а отвътре ме залива вина, докато се влача нагоре по пътеката. Вероятно бих дошла. Няма много „добри партии“ в този град, а тази вечер се забавлявах. Този пич е интересен.

И изглежда добре.

Освен това има работа.

Трябва да го уредя с по-голямата ми сестра. За мен е мистерия как е останал толкова дълго извън обхвата на радара ѝ.

Излизаме през вратата последни, спираме във фоайето и изхвърляме боклука си.

Поглеждам нагоре към него, а сърцето ми прескача един удар, когато го виждам да стои уверено на силната светлина пред мен. Очите му са лешникови. Определено лешникови. Преливащи в зелено към външната страна на ирисите.

Косата му е оформена с минимално количество гел и е дълга точно колкото да прокараш пръсти през нея. Спускам поглед към гладката му загоряла шия, но не мога да видя дали има разлика в тена под яката на тениската. Целият ли е така почернял? В главата ми се появява неканен образ как кове и мъкне дървесина по без тениска и аз…

Затварям отново очи и поклащам глава. Иха, страхотно.

— Ъм, по-добре да се връщам — казвам му и хващам ремъка на чантата си. — Надявам се, че гаджето вече ме чака в бара, за да ме вземе оттам.

— Бара?