Рожденичката

Трябваше да се скрия в банята, за да не заплача пред тях, когато видях състоянието на жилището.

Явно на купона е започнал бой, съседите са се оплакали от шума, Коул си е отворил устата да възразява и полицията го е прибрала заедно с един от приятелите му, за да се поохладят. Мел, хазяинът, ни каза направо, че му е писнало от Коул и той трябва да си върви. Аз бях добре дошла да остана, но нямаше никакъв начин да плащам за всичко сама. Не и след като изразходих всичките си спестявания, за да му помогна да си поправи колата миналия месец.

Слава богу, че този път ченгетата го пуснаха без гаранция, защото нямах откъде да изстискам стотачка, още повече пък двайсет и пет стотачки.

— Ти си му син — напомням на Коул и вземам лампата си, една от големите вещи, които не дадохме на съхранение, защото бащата на Коул вече е обзавел една от стаите за гости. — Но да остана и аз, а той да плаща всички сметки? Това изобщо не е честно.

— Е, не мисля, че ще е честно да се лиша от това — закача ме той с дръзка усмивка, придърпва ме към себе си и увива ръце около тялото ми. Пускам лампата и се усмихвам на игривостта му, въпреки че не се чувствам съвсем в настроение. Отдавна не съм се отпускала за достатъчно дълго, та да забравя как стресът ни мачка на всеки ъгъл. От дълго време не сме се усмихвали един на друг и вече не ни се получава естествено.

Но точно сега виждам в очите му онзи момчешки блясък, като че ли е най-очарователното торнадо на света, което ти казва: „Как да не ме обичаш?“.

Той опира чело в моето и аз прокарвам пръсти отзад през русата му коса и поглеждам в тъмносините му очи, които винаги създават впечатлението, като че ли току-що си е спомнил, че има цял пай в хладилника.

Той взема дясната ми ръка в своята, поставя и двете между нас, а аз хващам неговата, защото вече знам какво се опитва да направи. Пръстите ни се преплитат, а палците ни застават един до друг, той сключва поглед с моя и двамата се отдаваме на едни и същи спомени.

За всички останали изглежда, все едно играем на канадска борба, но когато погледнем надолу, виждаше палците си един до друг и малките белези с размер на грахово зърно, които и двамата имаме и споделяме само с още един човек. Звучи глупаво, когато разказваме историята на другите — за пистолетчето играчка на брата на наш приятел, което беше толкова малко за нашите ръце, че ни обели кожите, когато се опитахме да го използваме, а тримата се разсмяхме, когато осъзнахме, че имаме еднакви белези на палците си.

Сега сме само Коул и аз. Само двамата. Два белега, вече няма трети.

— Ще останеш с мен, нали? — прошепва той. — Нуждая се от теб.

И за един кратък миг виждам уязвимостта му.

Аз също се нуждаех от него някога и той беше до мен. Преживели сме много заедно и той вероятно е най-добрият ми приятел.

Поради което му прощавам твърде лесно. Не искам да го боли.

Затова и го оставям да ме придума. Изобщо не ми се иска да се връщам при баща ми и мащехата ми, а пък ще останем тук само до края на лятото. Есента, когато си получа студентския заем и вече ще съм спестила достатъчно от работата през лятото, ще мога да си позволя собствено жилище. Поне така мисля.

Коул ме прегръща силно и замълчава. Знае, че още съм му ядосана заради това че го арестуваха, и заради щетите по апартамента, но знае и че ми пука за него. Започвам да се чудя дали това не е един от недостатъците ми. Определено е слабост.

Той се навежда и обгръща задника ми, целува ме по врата. Изпъшквам, когато се притиска към мен, и се засмивам, докато се измъквам от хватката му.

— Спри! — скарвам му се шепнешком, докато гледам нервно към двуетажната къща зад мен. — Вече нямаме никакво усамотение.

Той се подсмихва.

— Баща ми още е на работа, скъпа. Няма да се прибере преди пет.

О. Това поне е хубаво. Но оглеждам улицата нагоре и надолу, виждам къща след къща с дръпнати завеси, а тук-там играят деца. Не е както в апартаментите, където всички виждат какво правиш, но не им пука, защото си там временно и няма да се задържиш достатъчно дълго, за да решат, че заслужаваш вниманието им. Тук, в истинския квартал, хората отделят време на съседите си.

Поемам си дълбок дъх и попивам миризмата на скарите и звука от косачките. Кварталът е много хубав. Чудя се дали някога бих могла да живея на такова място. Ще си намеря ли страхотна работа? Ще имам ли хубава къща? Ще бъда ли щастлива?

Коул отново накланя чело към моето.

— Съжалявам, нали знаеш. — Но не ме поглежда, погледът му е забит в земята. — Продължавам да се дъня и самият аз не знам защо. Много съм нервен. Просто не мога…

Но не довършва. Само поклаща глава и аз разбирам. Винаги разбирам.

Коул не е загубеняк. Той е на деветнайсет. Импулсивен, гневен и объркан.

Но за разлика от мен, на него така и не му се наложи да порасне. Винаги някой се грижи за него.

— Знаеш какъв искаш да бъдеш — казвам му. — Постигането на това е различно за всички, но накрая ще го направиш.

Той вдига очи и за миг в погледа му се чете колебание, като че ли иска да каже нещо, но после изчезва. Вместо това ми показва дръзката си усмивчица.