Рожденичката

Да, разбира се.

Изправям гръб.

— Ландшафтен дизайн — отговарям му. — Искам да направя откритите пространства по-красиви.

— Това е прекрасно. Аз пък съм в строителството.

Отправям му полуусмивка.

— Значи искате да направите закритите пространства по-красиви?

— Всъщност не.

Засмивам се на нещастното изражение на лицето му. Явно работата му го отегчава.

— Правя ги функционални — поправя ме.

Обръща лешниковите си очи към мен, топли и пронизващи, но след това погледът му за кратко се насочва към устата ми и аз усещам пърхане в стомаха. Той бързо поглежда встрани, а аз свеждам очи и се опитвам да си поема дъх.

Прочиствам гърло, навеждам се, изваждам кутията с понички от чантата си, оставям я на масичката, отварям я пред себе си, после вдигам капака.

Сладкият аромат веднага ме удря в носа и стомахът ми изкъркорва.

Поглеждам назад към прожекционния прозорец и се чудя дали филмът ще започне скоро, защото ги пазех за него, но сега умирам от глад.

Усещам очите на мъжа върху себе си, поглеждам към него и обяснявам за поничките:

— Имам рожден ден. В допълнение към виното шефката ми е взела единствената торта, която продават в ресторанта за бързо хранене.

Вземам една и се облягам назад, като поставям крака обратно на страничната облегалка пред себе си.

— Смятате да изядете всичките шест понички? — пита той.

Заковавам се със сладкиша на няколко сантиметра от устата си и го изглеждам кръвнишки.

— Това отвращава ли ви?

— Не, просто се чудех дали бих могъл да получа една.

Усмихвам се и махвам към кутията да се почерпи.

Той взема тази с обикновената глазура и аз не съм сигурна дали е, защото не си пада по финтифлюшки, или иска да запази специалните понички за мен, но и в двата случая това ми харесва. Облягам се назад и ям, но не мога да се въздържа да не си открадна поглед към него от време на време.

Кестенявата му коса е светла, а очите му изглеждат сини, зелени или лешникови в зависимост от това каква светлина ги осветява откъм екрана. На овалното му лице има едва набола брада, носът му е остър, а погледът ми е привлечен от начина, по който се свива ъгловатата му челюст, докато дъвче. Има съвсем леки бръчки около очите, така че може би е над трийсетгодишен, но може и да са заради работата на открито. Той е висок, силен, здрав и загорял, а очите му внезапно се стрелват настрани, като че ли е усетил, че го зяпам. Обръщам поглед отново напред.

Проклятие.

Всичко е наред, нали? Нормално е да намирам другите хора за привлекателни. Случва се. Имам предвид, че Скарлет Йохансон е привлекателна. Това не значи, че ме интересува.

Отхапвам още веднъж от поничката, а погледът ми отново се стрелва встрани, привлечен от ръцете му и различните татуировки по тях. Черни зъбчати колела и болтове като някакъв роботски скелет и разни племенни татуировки, които показват, че наистина е дете на деветдесетте, и едва забелязвам очертанията на нещо, за което си мисля, че е джобен часовник, изглеждащ така, сякаш се опитва да се откъсне от кожата му. Прилича на шарения без определена тема, но работата е прекрасна. Чудя се каква ли е историята им.

Отхапвам още веднъж, а розовата глазура и захарните пръчици в цветовете на дъгата изпращат електрически сигнали до задната част на челюстта ми и ме карат да искам да натъпча цялото нещо в устата си наведнъж.

— Знаете ли, всъщност много ми се искат ребърца — казвам, докато дъвча, — но поничките са много хубави.

Той се разсмива, гледа ме и се усмихва.

— Какво?

— Нищо. Просто сте… — Той поглежда настрани, като че ли търси подходящите думи. — Просто сте един вид интересна или… нещо такова. — Поклаща глава. — Съжалявам, не знам какви ги приказвам. — След това изтърсва: — Сладка. — Като че ли току-що си е спомнил. — Имам предвид, че сте сладка.

Стомахът ми се обръща, а топлината залива бузите ми, като че ли отново съм в пети клас, когато беше такъв комплимент момчето, което харесваш, да ти каже, че си сладка. Знам, че има предвид личността ми, а не външния ми вид, но ми харесва.

Той изяжда поничката и отпива от безалкохолното си.

— Е, на колко сте? — пита. — Двайсет и три, двайсет и четири?

— Аха, и на толкова ще стана.

Издишва със смях.

— Деветнайсет — отговарям накрая.

Поема си дълбоко дъх и въздиша, а погледът му е устремен много далече.

— Какво? — Изяждам последната хапка и изтупвам ръце една в друга, отпускам се и облягам глава обратно на седалката.

— Пак да съм толкова млад — замечтава се той. — Сякаш беше вчера.

Е, на колко може да е? Едва ли е бил на деветнайсет толкова отдавна. Преди десет години? Може би дванайсет?

— Бихте ли променили нещо в живота си, ако можехте да се върнете назад? — питам.

Той се усмихва напрегнато и поглежда със сериозен поглед надолу към мен.

— Нека ви кажа нещо… Малък съвет, става ли?

Слушам и гледам нагоре към него, а погледът ми е преплетен с неговия.

— Бягайте, все едно ви гони дяволът — казва ми.

А?

Трябва да е забелязал объркването на лицето ми, защото продължава: