Рожденичката

Днес е много красива и с тялото ми се случват най-различни неща всеки път, щом я погледна. Като че ли под кожата ми тече ток. Черна тениска, бели шорти, косата ѝ е спусната свободно, а гримът е минимален — без финтифлюшки, и това ѝ отива. Фермерска дъщеря — точно моят тип от едно време.

Поклащам глава, за да я проясня.

— Какво е това? — питам, когато се приближавам.

Тя ме поглежда, все още държи квадратния лист плочки.

— Заден панел.

Пресягам се със свободната си ръка и прокарвам палец по бежовите каменни лентички, залепени за хартията.

— Заден панел?

— Работиш в строителството — отвръща ми с укорително изражение. — Не си ли гледал канала „Къща и градина“? Задните панели са много важни за декорацията на дома.

— Да, гледал съм го — уверявам я и отпускам ръка. — Просто… не знам. Прилича ми на някаква финтифлюшка.

Тя завърта очи, после отново ги отправя към камъните.

— Малките неща са онези, които придават индивидуалност на къщата — казва ми. — Артистичен полилей, хубав килим, задни панели. — Завърта панела, изправя се срещу мен и ми го показва. — Това си ти. Ще изглежда страхотно в новата ти кухня.

— Значи това съм аз, а? — Засмивам се и срещам погледа ѝ. — И какъв съм, ако не е тайна?

Усмивката ѝ изчезва и на лицето ѝ се изписва изненада.

Примигвам.

— Нямах предвид… това — казвам ѝ.

Проблемът не е в репликата ми, а в това как я казах. Прозвуча като неприятен намек.

Но тя игнорира коментара ми, обръща листа и отново се взира в него с интерес.

— Напомня ми на пещера — казва накрая. — Ти също си като пещера. Не разкриваш всичките си тайни наведнъж. Труден си за разбиране, нали?

Веждите ми се стрелкат нагоре. Какво?

Труден за разбиране? Дали току-що…

Очите ѝ внезапно се завъртат и тя поглежда ужасено към мен.

— Имам предвид — бърза да уточни — така… от… отвътре. Личността ти. — Страните ѝ се изчервяват. — Нямам предвид… ох. — Раменете ѝ се отпускат, тя се отказва и натиква листа обратно в кутията. — Отивам да точа лиги по обзавеждането за баня. Чао.

И бързо се отдалечава от мен, изчезва надолу по пътеката.

Устата ми се извива в усмивка и се разсмивам тихо, докато гледам след нея.

— Е, какво ще кажете? — Млад мъж с оранжева престилка пристъпва към мен откъм периферното ми зрение.

Но аз не поглеждам към него, а все още се взирам в пътеката, където изчезна тя.

— Ще започнем с три кутии от това. — Посочвам към плочките на рафта. — За да видим как ще изглежда…

Той се приближава и започва да сваля кутиите.

— Мъдър избор. Щастлива жена, щастлива къща, нали така?

Щастлива жена, щастлива…

Гледам го как издърпва една кутия и я отнася, а пулсът на врата ми внезапно се ускорява.

Смята, че тя ми е жена?

В ъгълчето на устата ми потрепва усмивка и не съм сигурен коя точно емоция изпълва гърдите ми, но е приятна и ме залива целия.

* * *

По-късно вечерта се изтягам на дивана с ръка под главата и с бира в другата и гледам телевизия. Вече съм леко замаян, защото едно шоу се е превърнало в пет.

Оставям бирата и хващам дистанционното, най-накрая изключвам канала „Къща и градина“ и примигвам за пръв път от може би три часа.

— Права е, мамка му — мърморя си. — Като обсебени са от задните панели.

В пристъп на любопитство го пуснах, след като се върнахме от „Хоум Депо“, и после като че ли ме хипнотизира — дойдох на себе си само за малко, колкото да си направя сандвич и да се опитам да поговоря с Коул.

Обаче той пак излезе, след като си взе бърз душ, изчезна мълниеносно, когато разбра, че Джордан я няма. Мислех си, че можем да отидем да си вземем късна вечеря или нещо подобно, но явно не можеше да нарушава плановете си отново.

Или пък се страхува да остане насаме с мен. Аз също не искам да се караме. Можеше просто да погледаме телевизия. Имам предвид, че и преди сме успявали да не се избием. Той дори ме харесваше.

И откъде взема всичките тези пари за купони? Сигурно изхарчва всичко, което изкара.

Не че бързам да спести пари и да се изнесе, но предполагам, че сега се осъждам точно толкова строго, колкото съдих Джордан по-рано. Колкото повече правиш за другия, толкова по-малко прави той за себе си. Аз съм точно толкова виновен, колкото и тя. Коул няма да порасне, докато не му се наложи.

Изпивам остатъка от бирата и се изправям, за да занеса празната бутилка в кухнята.

Телефонът звъни в джоба ми, така че го изваждам оттам.

Дъч.

— Здрасти — казвам и хвърлям бутилката в боклука.

— Здрасти. Трябва да дойдеш в „Граундърс“ сега.

Моля?

— Веднага — добавя, преди да съм успял да кажа каквото и да било.

— Защо?

— Защото… — Той замълчава и чувам как се засмива. — Джордан е, ъм… непослушна, един вид.

Изправям се, а веждите ми се свиват.

— Непослушна? — повтарям. — Какво значи това? И защо си мислиш, че ми пука? Не съм ѝ баща.

От слушалката се носи музика и чувам разговорите и смеха на тълпата. Едно от момчетата ще се жени след няколко седмици, така че бандата го изведе тази вечер. За утре ни трябва поне един човек без махмурлук, така че аз си останах вкъщи.