Рубиненочервено

Един последен път се огледах на всички страни, но отникъде не се задаваше помощ. Претеглих шпагата в ръката си и решително пристъпих напред. Поне появата ми щеше да отклони вниманието на двамата мъже и може би това щеше да осигури предимство на Гидиън.

Но в действителност се получи тъкмо обратното. Тъй като мъжете се биеха с гръб към мен, не можеха да ме видят, но очите на Гидиън се разшириха уплашено, когато ме съзря.

Поколеба се за част от секундата и това бе достатъчно за единия от облечените в черно непознати, за да го уцели почти на същото място, на което ръкавът му вече бе разскъсан. Този път потече кръв. Гидиън продължи да се дуелира, сякаш нищо не се беше случило.

— Няма да издържите още дълго — извика мъжът триумфиращо и пристъпи още по-рязко към него. —Молете се, ако можете, защото скоро ще се изправите пред създателя си.

Хванах дръжката на шпагата с две ръце и се затичах, игнорирайки ужасения поглед на Гидиън. Мъжете не ме чуха да се приближавам. Забелязаха присъствието ми едва когато шпагата премина без никакво съпротивление и почти безшумно през черните дрехи откъм гърба на единия от тях. За един кратък миг си помислих със страх, че съм пропуснала целта, че съм уцелила точно дупката между ръката и тялото, но тогава мъжът изпусна оръжието си с хриптене и се стовари на земята като повалено дърво. Едва когато той падаше пуснах шпагата.

О, боже мой!

Гидиън се възползва от ужаса на другия мъж, за да му нанесе удар, който го накара да падне на колене.

— Да не си полудяла? — кресна ми той, докато изритваше шпагата на противника си встрани и насочваше острието към шията му.

Мъжът на секундата загуби самообладание.

— Моля... пощадете живота ми — каза той.

Зъбите ми започнаха да тракат.

Няма начин това да се е случило. Току-що не забих шпага в гърба на човек.

Въпросният човек хриптеше в агония. Другият изглеждаше сякаш всеки момент ще заплаче.

— Кои сте вие и какво искате от нас? — попита Гидиън безжалостно.

— Направих само това, което бе поискано от мен. Моля ви!

— Кой и какво поиска от вас? — Една капчица кръв се образува под върха на шпагата върху шията на мъжа. Гидиън бе стиснал устни, сякаш трудно се въздържаше да държи оръжието неподвижно.

— Не знам името му, кълна се.

Изкривеното от страх лице започна да се размазва пред погледа ми, зелената трева се завъртя около мен и затваряйки очи, с облекчение позволих на този водовъртеж да ме отнесе.

ИЗ ТАЙНИТЕ ЗАПИСКИ НА ГРАФ СЕН ЖЕРМЕН

Глава 13

Приземих се на меко върху собствената си пола, но не бях в състояние да се изправя. Сякаш всички кости в краката ми се бяха изпарили, цялото ми тяло трепереше и зъбите ми неконтролируемо тракаха.

— Стани! — Гидиън ми подаде ръка. Отново бе закачил шпагата за колана си. С тръпки на ужас забелязах, че бе полепнала с кръв. — Хайде, Гуендолин! Хората вече ни зяпат.

Беше вечер и отдавна се бе стъмнило, но се бяхме приземили някъде в парка под една лампа. Един от тичащите в парка, със слушалки на ушите, ни хвърли озадачен поглед.

— Нали ти казах да останеш в каретата! — Тъй като не реагирах, Гидиън хвана ръката ми и ме изправи на крака. Лицето му бе смъртно бледо. — Това бе абсолютно безотговорно и... изключително... опасно и... —той преглътна и се втренчи в мен. — ...и, по дяволите, доста смело.

— Мислех, че би трябвало да се усети, когато се пронизва ребро — казах, а зъбите ми продължаваха да тракат. — Не предполагах, че чувството ще е сякаш... режа торта. Защо мъжът нямаше кости?

— Със сигурност е имал. Просто извади късмет и си го уцелила между тях.

— Ще умре ли?

Гидиън сви рамене.

— Ако пробождането е било чисто, няма. Но хирургията през осемнайсети век трудно може да се сравни с „Анатомията на Грей“.

Ако пробождането е чисто? Какво трябваше да означава това? Как може едно пробождане да е чисто?

Какво бях сторила? Може би току-що бях убила човек!

Осъзнаването на това за малко да ме накара отново да се свлека на земята, но Гидиън ме държеше здраво.

— Хайде, трябва да се върнем обратно в Темпъл. Сигурно вече се притесняват за нас.

Явно знаеше къде точно в парка се намираме, защото ме задърпа целенасочено по една пътека, като минахме покрай две жени, които разхождаха кучетата си и ни зяпаха любопитно.

— Моля те престани да тракаш със зъби. Звучи страховито — каза Гидиън.

— Аз съм убиец.

— Да си чувала някога за самоотбрана? Ти просто се защити. Или по-скоро мен, ако трябва да сме точни.

Гидиън ми се усмихна накриво и през съзнанието ми мина мисълта, че само допреди час можех да се закълна, че той никога не би могъл да признае такова нещо.

Наистина не можеше.

— Не че имаше нужда... — каза той.

— О, разбира се, че имаше нужда! Как е ръката ти? Та ти кървиш!

— Не е нещо сериозно. Доктор Уайт ще ме превърже.

Известно време вървяхме мълчаливо един до друг.

Прохладният нощен въздух ми действаше добре, постепенно пулсът ми се успокои и тракането на зъбите ми престана.

— Сърцето ми направо спря, когато изведнъж те видях — каза Гидиън накрая.