Рубиненочервено

— Кърпичка? — попита той и с усмивка извади от джоба си една лимоненожълта кърпичка, поръбена с дантела. — За съжаление по времето на рококо не е имало хартиени кърпички. Но тази ти я подарявам.

Тъкмо исках да посегна към нея, когато черна лимузина спря до нас. Във вътрешността на колата ни очакваше господин Джордж, голото му теме блестеше от капчици пот. Когато го видях, непрестанно кръжащите в главата ми мисли малко се успокоиха. Остана единствено смъртната умора.

— За малко да умрем от притеснение — каза той. — О, боже мой, Гидиън, какво се е случило с ръката ти? Та ти кървиш! А Гуендолин е напълно съсипана! Тя ранена ли е?

— Само изморена — отвърна Гидиън кратко. — Трябва да я закараме у тях.

— Не може. Трябва да прегледаме и двама ви и да се погрижим за раната ти възможно най-бързо.

— Отдавна престана да кърви, просто драскотина, наистина. Гуендолин иска да се прибере вкъщи.

— Но може би не е елапсирала достатъчно. Утре е на училище и...

Гласът на Гидиън прозвуча по познатия арогантен начин, но този път не се обръщаше към мен:

— Господин Джордж, нямаше я в продължение на три часа, това е достатъчно за следващите осемнайсет часа.

— Може би ще е достатъчно. Но е в разрез с правилата и освен това трябва да знаем дали...

— Господин Джордж!

Той се предаде, обърна се и почука на прозореца към кабината на шофьора. Стъклото се спусна с жужене надолу.

— Свийте надясно по „Бъркли Стрийт“. Ще минем по обиколен път. Спрете на Бърдън Плейс, номер 81.

Въздъхнах от облекчение, когато колата мина по „Бъркли Стрийт“. Можех да се прибера вкъщи. При майка си.

Господин Джордж ме наблюдаваше със сериозно изражение. Погледът му бе състрадателен, сякаш никога досега не бе виждал нещо по-достойно за съжаление от мен.

— Какво, за бога, се е случило?

Чувствах все същата смъртна умора.

— Каретата ни бе нападната в Хайд Парк от трима мъже — отвърна Гидиън. — Кочияшът бе застрелян.

— О, боже. Не разбирам как и защо, но има логика.

— Какво?

— Записано е в хрониките. 14 септември 1782 година. Джеймс Уилбур, пазител втори ранг, е намерен мъртъв в Хайд Парк. Пистолетен изстрел е отнесъл половината му лице. Никога не е било разкрито кой е извършителят.

— Сега вече знаем — каза Гидиън мрачно. — Тоест, знам как изглеждаше убиецът, но не знам името му.

— И аз го убих — казах с безжизнен глас.

— Какво?

— Тя заби в гърба на нападателя шпагата на Уилбур — обясни Гидиън. — Със засилка. Но дали наистина го е убила, няма как да знаем.

Очите на господин Джордж щяха да изскочат от орбитите си.

— Тя е сторила какво?

— Бяха двама срещу един — прошепнах. — Не можех просто да стоя и да гледам.

— Бяха трима срещу един — поправи ме Гидиън. — Вече се бях справил с единия. Казах ти да стоиш в каретата, каквото и да се случи.

— Не изглеждаше сякаш още дълго ще издържиш — казах, без да го поглеждам.

Гидиън замълча.

Господин Джордж местеше поглед между двама ни и клатеше глава.

— Каква катастрофа! Майка ти ще ме убие, Гуендолин! Трябваше да е напълно безопасна акция. Просто разговор с графа, в същата къща, без всякакъв риск. Нищо не трябваше да те застрашава дори и секунда. Вместо това сте пропътували половината град и сте били нападнати от бандити... Гидиън, за бога! Къде ти е бил умът?

— Всичко щеше да мине перфектно, ако някой не ни беше предал. — Гидиън звучеше ядосан. — Някой е знаел за нашето посещение. Някой, който е бил в състояние да убеди този Уилбур да ни закара за някаква среща в парка.

— Но защо някой ще иска да ви убие? И кой е можел да знае за посещението ви точно в този ден? Във всичко това няма смисъл. — Господин Джордж прехапа устна. — О, пристигнахме.

Огледах се. Това наистина беше къщата ни и всички прозорци светеха. Някъде там вътре ме очакваше майка ми. А също и леглото ми.

— Благодаря — каза Гидиън.

Обърнах се към него.

— За какво?

— Може би... може би наистина нямаше да издържа още дълго — каза той и устните му се извиха в крива усмивка. — Мисля, че действително спаси жалкия ми живот.

О! Не знаех какво да кажа. Можех само да го гледам и усетих как тъпата ми долна устна отново започна да трепери.

Гидиън бързо извади отново дантелената си носна кърпа, която този път взех.

— Най-добре избърши лицето си с нея, защото майка ти ще вземе да си помисли, че си ревала.

Това би трябвало да ме разсмее, но в момента бе просто невъзможно. Но поне ме възпря отново да се разцивря.

Шофьорът отвори вратата и господин Джордж слезе.

— Ще я придружа до вратата, Гидиън, ще отнеме само минута.

— Лека нощ — промълвих.

— Наспи се добре — каза Гидиън и се усмихна. — Ще се видим утре.

— Гуен! Гуени! — Каролайн ме буташе да се събудя. — Ще закъснееш, ако не станеш веднага.

Сърдито се завих презглава. Не исках да се събуждам, дори в полусън знаех съвсем точно, че когато напусна това милостиво състояние, ще ме очакват ужасяващи спомени.

— Честно, Гуени! Вече минава и петнайсет!

Напразно стисках здраво очи. Вече бе късно. Спомените ме бяха връхлетели както... ъъъ... Атила е връхлетял ъъъ... вандалите? Наистина бях кръгла нула по история.