Рубиненочервено

Беше пуснал ръката ми. Явно вече смяташе, че мога и сама да стоя на краката си.

— Защо нямаше пистолет? — нападнах го. — Единият от мъжете имаше!

— Имаше дори два.

— Защо не ги използва?

— Направи го. Той застреля бедния Уилбур, а изстрелът от втория пистолет едва не ме уцели.

— Но защо той не стреля още веднъж?

— Защото всеки пистолет има само един изстрел, глупачето ми. Практичните малки огнестрелни оръжия, които познаваш от филмите за Джеймс Бонд, още не са били измислени.

— Но сега са измислени! Защо взимаш тази тъпа шпага в миналото, вместо някой приличен пистолет?

— Та аз да не съм професионален убиец.

— Но това е... искам да кажа, нали трябва да има все някаква полза от това, че идваме от бъдещето? О! Ето къде сме!

Бяхме дошли точно до „Апсли Хаус“ на Хайд Парк Корнър. Хората, които се разхождаха, тичаха и извеждаха кучетата си в парка, ни гледаха с любопитство.

— Ще вземем такси до Темпъл — каза Гидиън.

— Имаш ли пари?

— Разбира се, че не!

— Но аз имам телефон — казах и го извадих от деколтето си.

— Аха, сребърното ковчеже. Така си и мислех! Ти, тъп... дай го насам!

— Хей! Той е мой!

— Е, и? Да не би да знаеш телефонния номер? — Гидиън вече набираше.

— Извинете ме, скъпа моя. — Една възрастна жена ме подръпна за ръкава. — Просто не мога да се въздържа да не ви попитам. От театъра ли сте?

— Ъъъ, да — отвърнах.

— Така си и помислих. — На дамата й беше трудно да удържи дакела на каишката му. Той я дърпаше силно по посока на едно друго куче, на няколко метра от нас. — Изглеждате толкова прекрасно истинска, това може да го постигне само някой професионалист. Знаете ли, като млада и аз се занимавах много с шиене. Поли! Недей да се дърпаш така!

— Веднага ще дойдат да ни вземат — каза Гидиън и ми върна телефона. — Ще отидем на ъгъла на „Пикадили“.

— И къде може да се гледа пиесата ви? — попита дамата.

— Ъъъ, ами за съжаление днес беше последното ни представление — казах аз.

— О, колко жалко.

— Да, и аз така смятам.

Гидиън ме задърпа да продължим.

— Довиждане.

— Не разбирам как тези мъже са успели да ни намерят. И що за заповед е накарала този Уилбур да ни закара в Хайд Парк. Все пак не е имало достатъчно време, за да се подготви заговор. — Гидиън мърмореше под носа си докато вървяхме. Тук, на улицата, привличахме още повече вниманието, отколкото в парка.

— На мен ли говориш?

— Някой е знаел, че ще дойдем. Но откъде? И как изобщо е възможно това?

— Уилбур... едното му око... — Изведнъж почувствах непреодолима нужда да повърна.

— Какво правиш?

Имах спазми, но от гърлото ми не излизаше нищо.

— Гуендолин, трябва да отидем ето там отпред. Дишай дълбоко и ще отмине.

Спрях. Беше ми дошло до гуша!

— Ще отмине? — Въпреки че ми идеше да крещя, се насилих да говоря много бавно и ясно. — Ще отмине ли това, че току-що убих един мъж? Ще отмине ли това, че днес просто ей така животът ми се обърна с главата надолу? Ще отмине ли това, че един арогантен, дългокос, обут с копринени чорапи, свирещ на цигулка гадняр не прави нищо друго, освен непрекъснато да ме командва, въпреки че току-що спасих жалкия му живот? Ако питаш мен, смятам, че имам всички основания да повръщам! И в случай че те интересува: от теб също ми се повръща!

Окей, последното изречение май действително малко го поизкрещях, но не силно. Изведнъж почувствах колко е приятно да кажа на глас всичко това. Днес за пръв път се почувствах наистина освободена и изведнъж чувството за гадене бе изчезнало.

Гидиън ме зяпаше, загубил ума и дума, и щях да се изкискам, ако не бях толкова отчаяна. Ха! Най-накрая и той да онемее!

— Искам да се прибера вкъщи. — Исках с възможно най-голямо достойнство да завърша триумфалната си реч.

За съжаление, не ми се удаде напълно, тъй като само при мисълта за семейството ми, изведнъж устните ми започнаха да треперят и почувствах как очите ми се напълниха със сълзи.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

— Всичко е наред — каза Гидиън.

Изненадващо нежният му глас бе повече, отколкото самообладанието ми можеше да понесе. Сълзите се затъркаляха по страните ми, преди да мога да ги спра.

— Гуендолин, съжалявам. — Гидиън пристъпи неочаквано към мен, хвана ме за рамената и ме притегли към себе си. — Аз, идиотът, не се замислих как ли се чувстваш — прошепна той някъде над ухото ми. — Макар че все още си спомням колко тъпо беше усещането, когато първите пъти пътувах във времето. Въпреки уроците по фехтовка. И да не забравяме уроците по цигулка...

Ръцете му галеха косата ми. Захлипах още по-силно.

— Не плачи — каза той безпомощно. — Всичко е наред.

Но нищо не беше наред. Всичко бе ужасно. Дивото преследване нощес, когато ме сметнаха за крадла, страховитите очи на Ракоци, графът с неговия смразяващ глас и душащата му ръка на гърлото ми, и накрая бедният Уилбур и мъжът, в чийто гръб забих шпагата. И особено фактът, че дори не успях да изкажа пред Гидиън мнението си, без да избухна в сълзи и той да трябва да ме утешава!

Отдръпнах се от него.

Боже, къде бе отишло себеуважението ми? Засрамена избърсах лицето си с ръка.