САКАТИЯТ БОГ

Изтътна гръм. Мълнията блесна и накъсаните ивици сребриста светлина раздраха облаците. Някъде зад нея светкавица взриви пътя и конят й се олюля. Тя дръпна юздите и не му позволи да падне. Поривите на вятъра я удряха като юмруци отляво. Изруга. Едва чу гласа си.

Тъмнината вече бе погълнала света и тя яздеше, без да вижда почти нищо, разчиташе само на коня да се задържи на пътя. А дъждът все още се бавеше – можеше да го усети във въздуха, горчив от солта на кипналото море.

Наметалото се изхлузи от връзките на бедрата й и заплющя зад нея като разкъсано платно и тя изруга, понеже едва не изхвърча от седлото.

Беше яздила срещу пясъчни бури – богове, беше плюла в лицето на самия Вихър, – ала не помнеше такова нещо. Въздухът пращеше и пукаше. Пътят се тресеше от ударите на мълниите, гръмотевиците бяха като стъпките на слизащ от небето бог.

Изкрещя от ярост, подкара коня в бесен галоп и дъхът му задумка като барабани в дъжда… но въздухът бе горещ като клада и сух като гробница… нова ослепителна мълния, нов оглушителен взрив… конят залитна, а след това, с издути мускули, с изпънати кости – задържа се на пътя и…

… и вече нещо яздеше до нея, на огромен мършав кон, черен като небето горе.

Тя се извъртя в седлото и го изгледа с гняв.

– Ти?

На лицето му блесна усмивка.

– Кой друг? Съжалявам.

– Кога ще свърши това?

– Откъде да знам? Когато проклетият портал се затвори.

След това каза още нещо, но каквото и да каза, гръмотевицата го пръсна на парченца и тя поклати глава.

Той се наведе към нея и извика:

– Радвам се, че те виждам!

– Идиот! Той изобщо знае ли, че си тук?

Единственият отговор бе нова широка усмивка.

Къде се беше изгубил? Винаги я беше вбесявал. И ето го сега тук, до нея, за да й напомни всички основания първия път да направи… да направи каквото бе направила. Изръмжа нова ругатня и го погледна ядосано.

– Ще стане ли по-лошо?

– Чак когато се махнем оттук!

„Богове на бездната, какви неща съм готова да направя от любов.“

– На север – каза съсухрената старица. Като я погледнеше, Торент си спомняше за един свой чичо, ритнат от кон в лицето, копитото бе натрошило челюстите и костта чак до слепоочието. До края на дните си той показваше на света отпечатъка от това копито и с изкривена беззъба усмивка се смееше и казваше: „Най-добрият ми приятел направи това. Накъде върви светът, щом вече не можеш да се довериш на най-добрите си приятели?“

И ако конят го бе надживял, ако жена му беше плакала при кладата му, както се полага на вдовица, вместо да стои със сухи очи, ако чичо му не бе започнал да задиря момиченцата… Торент поклати глава. На всеки ездач, който нарича коня си „приятел“, му хлопа нещо в главата.

И все пак той се грижеше за коня си с усърдие, граничещо с обсебеност. Измъчваше се, като го гледаше как страда. Без храна, без вода, без други същества от неговия вид. Самотата отслабваше духа на конете, защото те бяха стадни животни също като хората и от самотията погледът им помръкваше.

– Тази пустиня лъщи на смърт – продължи Олар Етил. – Трябва да я заобиколим. На север.