САКАТИЯТ БОГ

„Посегнеш ли със силите си, Олар Етил, не се знае кого би могла да намериш. Всъщност приеми го като предупреждение. Съвсем не си сама в тази земя. Има криле в тъмното, а утринният скреж таи във всяка своя капка хиляда очи. На вятъра се носят миризми и аромати, а дъхът на леда…“

– О, млъкни! Разбирам какво правиш! Нима си въобразяваш, че не мога да се скрия?

„Не успя да се скриеш от мен, едноокия труп.“

– Колкото по? се задържаш – отвърна тя, – толкова повече се губиш. Това е моето предупреждение към теб. Отпадаш, Ток Анастер. Разбираш ли ме! Отпадаш!

„Ще устоя достатъчно дълго.“

– И какво ще направиш?

„Каквото трябва.“

Волята й го избягна с лекота. Хлъзна се покрай него и се понесе напред, изтътна като порой от мълнии, изля се като вода, като огън. Щеше да нападне Телланн на Първия меч. Щеше да разбие преградата. Щеше да го стисне за гърлото…

Отпред на пътя й изникна редица конници, безмълвни и тъмни. Мръсни отпуснати знамена, опърпани пряпорци, шлемове над мършави съсухрени лица.

Силата й връхлетя срещу тях, разби се и се разпадна като вълни срещу скална стръмнина. Олар Етил усети как умът й се олюля. Беше замаяна от волята на тези привидения, узурпаторите на Трона на смъртта. Докато залиташе назад, един от мъртвите войници подкара коня си напред.

Сивото на брадата му бе като предено желязо, погледът в очите му – като камък. Спря пред нея и се наведе от седлото.

– Газиш по чужда земя, Гадателко на кости.

– Дръзваш да ме предизвикваш?

– Винаги и всякога.

– Той е мой!

– Олар Етил – рече той, докато вадеше меча си, – когато спориш със смъртта, винаги губиш.

Тя изкрещя от ярост и побягна.

Торент се приближи и застана до падналото на колене същество.

– Едва не ни оглуши. Нещо не е наред ли?

Тя бавно се изправи, а след това го шибна с ръка през гърдите и той отхвърча във въздуха. Тупна тежко на земята и дъхът излезе от дробовете му.

Олар Етил се приближи до него, пресегна се и го стисна за гърлото. Надигна го, приближи лицето си към него и в кухините на очите й той видя бушуващи пламъци.

– Ако ги избия всички – изсъска тя, – тук и сега… каква полза от тебе? Кажи ми, паленце, каква полза от тебе?

Той изохка, тя изръмжа и го захвърли настрана.

– Да не си посмял да ми се подиграваш отново, оул.

Двата скелета влечуги се изсмяха.

Сторий притича до него.

– Недей – замоли се момичето, личицето му беше оцапано от сълзи. – Недей, моля те. Не ни оставяй!

Той поклати глава. Гърлото му бе твърде раздрано за думи.

Конят му пристъпи отзад и го бутна с муцуна по рамото.

Богове на бездната.

Отдавна не бе развихрял пълната мощ на Телланн, повлякъл след себе си магията на лабиринта с всяка тежка, стържеща крачка. Нищо не можеше да го достигне в умъртвената й сърцевина. Дори яростната атака на Олар Етил бе приглушена, заглъхнал гняв, едва различим под многото пластове воля на Първия меч.

Помнеше една пустош, солена низина с остри камъни. Имаше пробиви в бойния ред. Имаше кланове останали само с по няколко воини в онова студено, затихнало утро. Той стоеше пред Логрос, останал без събратята си, и единственото, което го държеше на място, бе обвързването на дълга, заплетените мрежи на вярност. Беше Първият меч все пак.

Последните Джагът в Одан бяха избити и изклани. Дошло бе времето да се върне в Малазанската империя, при императора, който седеше на Първия трон. И при Дасем Ълтър, смъртната си сянка, която бе взела за себе си – и за най-близките си следовници – титлата Първи меч. Пророческо вдъхновение, защото скоро всички щяха да са мъртви – мъртви като Онос Т’уулан, мъртви като Т’лан Имасс. Или ако не мъртви, то… унищожени.

Но Логрос вдигна ръка и разкривените пръсти го посочиха.

– Ти беше някога Първият ни меч – каза той. – Когато се върнем в смъртната империя, ще се закълнем в служба на Дасем Ълтър, който е наследникът на титлата ти. Ще предадеш името Първи меч.

Онос Т’уулан се замисли. Да предаде титлата? Да прекъсне връзките? Да разкъса възлите? „Да позная отново свободата?“

– Той е смъртен, Логрос. Не знае какво е направил, като е присвоил титлата Първи меч.

А Логрос отвърна:

– В службата си Т’лан Имасс го освещават в…

– Готови сте да го направите бог?

– Ние сме воини. Нашата благословия ще…

– Ще го прокълне за вечността!

– Онос Т’уулан, ти не си ни нужен.

– Нима си въобразявате… – И си спомни гласа си, кипналия гняв и ужаса от това, което Логрос искаше да… „на един смъртен човек, на човек, обречен да се изправи срещу собствената си смърт, а това е нещо, което не сме правили никога, не, вечно бягахме от този миг на равносметка – Логрос, Господарят на смъртта ще удари Т’лан Имасс чрез него. Качулатия ще го накара да плати. За нашето престъпление, за непокорството ни…“ – Нима си въобразявате, че благословията ви може да се окаже нещо друго освен проклятие? Готови сте да го направите бог на скръбта и провала, бог с лице обречено да плаче, да се гърчи в болка…

– Онос Т’уулан, ние те отхвърляме.

– Ще говоря с Дасем Ълтър…

– Не разбираш. Твърде късно е.

Твърде късно.