САКАТИЯТ БОГ

„Помисли за привилегията, за която споменах, Възвръщенецо. Твоето простичко предимство да можеш да се обърнеш, да видиш какво се крие зад теб. И двамата разбираме, че видяното може да не е желано.“

Тюлас Остригания изсумтя.

– Т’лан Имасс, всичко знам за поглеждането през рамо. – Върна се при черепа. – Дали да съм докосване на вятъра тогава? Едно-единствено завъртане и нов, развърнал се свят.

„Ще се пробуди ли тя?“

– Не мисля – отвърна той, пресегна се и опря съсухрен пръст в огромния череп. – Но ти можеш да се опиташ. – Натисна бавно и черепът със стържене се люшна настрани и се завъртя.

Т’лан Имасс викаше отчаяно след Тюлас Остригания, докато той се изкачваше нагоре по оврага.

„Даровете никога не са това, което изглеждат. А наказващата ръка? Тя също не е това, което изглежда. Да, тези две мисли заслужават да отекват дълго, да стигнат до това злочесто бъдеще.“

„Сякаш някой ще слуша.“

Възмездието, стиснато здраво като копие с железен връх в ръката й – как само изгаряше. Ралата усещаше разкъсващия му зной и болката вече бе дар, нещо, с което можеше да се храни, като ловец, наведен над прясна плячка. Беше изгубила коня си. Беше изгубила народа си. Всичко й бе отнето, всичко освен този последен дар.

Луната бе като смътно петно, почти заличено в зеленото сияние на Небесните странници. Скинкът на Баргаст стоеше обърната на изток, с гръб към тлеещите въглени в огнището, и гледаше над равнината, която сякаш кипеше в нефритено сребристата светлина.

Зад нея чернокосият воин Драконъс говореше тихо с великана Теблор. Двамата често говореха на някакъв чужд език – ледерийски, предполагаше тя, не че изобщо държеше да го научи. Дори по-простата търговска реч й докарваше главоболие, но от време на време улавяше по някоя ледерийска дума, откроила се в непонятното чуждо бърборене, тъй че знаеше, че говорят за предстоящия път.

На изток. За момента я устройваше да пътува с тях, въпреки че й се налагаше непрекъснато да отбива непохватните ухажвания на теблора. Драконъс успяваше да намери дивеч там, където сякаш изобщо не съществуваше живот. Можеше да извлече вода от пукнатина в скалата. Не беше просто воин. Беше шаман. А в ножницата от черно като нощ дърво, стегната на гърба му, имаше магически меч.

Тя го искаше. Решена беше да го има. Оръжие, пригодно за възмездието, за което жадуваше. С такъв меч щеше да убие крилатия убиец на сестрите.

Умът й превърташе възможни сценарии. Нож през гърлото му, докато спи, а след това – мушване в едното око на теблора. Просто, бързо – и щеше да има каквото искаше. Да не беше само тази пуста земя. Да не беше жаждата и гладът, които щяха да последват – не, засега Драконъс трябваше да живее. Колкото до Ублала обаче, за него можеше да нагласи някоя ужасна злополука и да не се притеснява повече за нощта, в която щеше да посегне за меча. Трудността с намирането на фатална кончина за глупака в тази безлика равнина все още я надвиваше. Но имаше време.

– Ела при огъня, любима – извика теблорът, – и пийни малко чай. Има истински листа чай в него и мирише хубаво.

Ралата разтърка слепоочията си и се обърна.

– Не съм ти любима. Не съм на никого. И никога няма да съм.

Видяла полуусмивката на лицето на Драконъс, докато хвърляше бучка суха тор в огъня, и се намръщи.

– Невъзпитано е – заяви тя, след като се приближи, клекна и взе подадената й от тоблакая чаша, – да говорите на език, който не разбирам. Може да кроите да ме изнасилите и убиете, откъде да знам.

Воинът повдигна вежди.

– Хайде сега, защо да го правим? Освен това Ублала те ухажва.

– По-добре да се откаже. Не го искам.

Драконъс сви рамене.

– Опитах да му обясня, че повечето от това, което наричаме „ухажване“ се свежда просто до това да си наблизо. Виждаш го всеки път, щом се обърнеш, докато компанията му не стане за теб нещо съвсем естествено. „Ухажването е изкуството да растеш като плесен по този, когото искаш.“ – Замълча и се почеса по четинестата брадичка. – Не мога да твърдя, че наблюдението е мое, но не помня кой го каза първи.

Ралата се изплю в огъня, за да покаже отвращението си.

– Не сме всички като Хетан, знаеш ли. Тя твърдеше, че преценявала привлекателността на един мъж, като си представи как се вторачва в зачервеното му лице и опулените очи. – Изплю се отново. – Аз съм Скинкът, кълцащата кожа, убиец, събирачка на скалпове. Когато погледна мъж, си представям как ще изглежда, като му одера кожата от лицето.

– Не е много мила, нали? – каза Ублала.

– Старае се упорито, искаш да кажеш.

– Кара ме още повече да ми се ще да я тръшна.

– Така действат тия неща.

– Голямо мъчение. Не ми харесва. Не. Ама никак. Ох, ще отида да си излъскам боздугана.

Ублала се надигна и се затътри тромаво настрани от огъня, а Ралата зяпна след него. Тихо, на езика на Белите лица, Драконъс измърмори:

– Имаше го предвид буквално, между другото.

Тя го изгледа накриво и изсумтя:

– Разбрах го това. Няма ум за нещо друго. – Помълча малко и подхвърли: – Бронята му изглежда скъпа.