САКАТИЯТ БОГ

„О, разбирам го това. За истинския облик на войната най-добре погледни ръмжащи вълчи челюсти.“

– Сеток – промърмори той.

– Тя си има своите сънища, сигурен съм – рече Грънтъл.

– Традиционните войни се разпалват зиме – разсъди Маппо. – Когато си затворен зад стените и ти остава твърде много време. Бароните потъват в мрачен размисъл, кралете заговорничат, войниците кроят набезите си през пограничните земи. Вълците вият зиме. Но щом се обърне сезонът, лятото се ражда с диващината на мечове и копия – диващината на тигъра. – Сви рамене. – Не виждам никакъв конфликт тук. Ти и Сеток, и обвързаните с вас богове, вие се допълвате взаимно…

– По-сложно е от това, Трелл. Хладното желязо е на Вълците. Трейк е горещо желязо, фатален недостатък според мен. О, добре се справяме в кървавата гмеж, но тогава трябва да попиташ как в името на Качулатия изобщо се въвличаме в тази гмеж? Защото не мислим. – Тонът на Грънтъл бе насмешлив и горчив едновременно.

– Та значи сънищата ти носят видения, Смъртен меч? Тревожни ли са?

– Никой не помни хубавите, нали? Тревожни са, да. Стари приятели, отдавна мъртви, как бродят из джунглата. Вървят изгубени, опипват слепешком с ръце. Устите им се движат, но никакъв звук не стига до мен. Виждам пантера, моята господарка в лова, в тези сънища, между другото – лежи ранена и окървавена, задъхана тежко и стъписана, с безнадеждно отчаяние в очите.

– Ранена?

– От глигански бивни.

– Финир?

– Като бог на войната той беше неоспорим. Яростен като тигър и лукав като вълча глутница. С Финир в асцендентството коленичехме с наведени глави.

– Твоята господарка издъхва ли?

– Да издъхва? Може би. Виждам я и гняв изпълва очите ми с пурпурен порой. Ранена, изнасилена и някой ще плати за това. Някой ще плати за това.

Маппо замълча. „Изнасилена?“

А Грънтъл изръмжа, както подобаваше за неговия бог покровител, и Маппо настръхна.

– Ще се разделя с тази компания на заранта – каза след малко.

– Търсиш бойното поле.

– Което никой от вас няма нужда да види, мисля. Той беше тук, разбираш ли. Почувствах го, силата му. Ще намеря дирята. Надявам се. А ти, Грънтъл? Накъде ще поведеш тази група?

– На изток, малко на юг от твоя път, но не искам да вървя много дълго редом с Вълците. Сеток говори за едно дете в град от лед…

– Кристал. – Маппо за миг притвори очи. – Кристален град.

– А Прешъс Тимбъл вярва, че там има сила, нещо, което би могла да използва, за да отведе акционерите у дома. Имат си крайна цел, но тя не е моя.

– Ще търсиш ли господарката си? Няма никакви джунгли на изток оттук, освен ако не съществуват на отвъдния бряг.

Грънтъл се сепна.

– Джунгли? Не. Мислиш прекалено буквално, Маппо. Търся място до нея, да се сражавам в битка. Ако ме няма там, тя наистина ще умре. Така казват призраците ми, когато ме навестят. Не е достатъчно да пристигна твърде късно, да видя раната в очите й и да знам, че единственото, на което мога да се надявам, е да отмъстя за онова, което са й причинили. Не е достатъчно, Трелл. Изобщо не е.

„Раната в очите й… от обич ли правиш всичко това? Смъртен меч, болят ли те ребрата? Тя ли те терзае, която и да е, или Трейк просто ти подава от най-сочното месо? Не е достатъчно да пристигна твърде късно. Ох, знам колко е вярно това.“

„Насилен.“

„Изнасилена.“

„Ето, че идва мрачният въпрос. Кой има изгода от това?“

Фейнт лежеше присвита под кожите и се чувстваше все едно, че я е влачил впряг на левга-две. Нямаше нищо по-лошо от спукани ребра. Е, ако се изправеше и намереше отсечената си глава полегнала в скута й, щеше да е по-лошо. „Но сигурно по-безболезнено. Не като това. Отвратителна болка, хиляда искри си съперничат за вниманието ти, докато всичко не стане бяло, а после червено, а после мораво и най-после блажено черно. Къде е черното? Чакам, чакам вече цяла нощ.“

Привечер Сеток се беше приближила, за да й каже, че треллът щял да ги напусне на заранта. Само тя си знаеше как го е разбрала, след като Маппо не бе в настроение да говори с никого освен с Грънтъл. А той бе от онези, с които е твърде лесно да говориш, човек, който просто те подканя за изповед, все едно че издава някаква миризма или нещо такова. Гуглата знаеше, искаше й се да…

Спазъм. Потисна охкането си, изчака да минат тръпките, после се опита отново да промени позата, не че щеше да е по-удобно. По-скоро въпрос на продължителност. Дванайсет вдишвания лежиш така, петнайсет така, а на гръб беше невъзможно – никога не си беше представяла как тежестта на собствените й гърди можеше да й изкара дъха, а нежната прегръдка на кожените завивки заплашваше да я стегне като менгеме, ако помислеше да отпусне ръце. Беше невъзможно и само да дойдеше утрото, готова бе да къса глави.

„А после Грънтъл също ще ни остави. Още не. Но няма да остане. Не може.“

Сеток я биваше с думите, трупаше купчините си добри новини като монети в лично съкровище. Може би тревите шепнеха в ушите й, докато си лежеше така кротко и проклето заспала уж, или щурците просто ги слушаха двамата – не, онова беше гръбнакът й, дето изпука. Едва надви стона си.