САКАТИЯТ БОГ

– Я помисли по-добре. Ще се изненадаш, уверявам те.

– Могат ли да се сравняват с морантските муниции? Само това искам да знам.

Но Хедж поклати глава.

– Не с тях. Все едно. – Сви рамене. – Вероятно беше твърде зает последния път, но ония Късоопашати ги размазахме.

– И не си използвал повечето? Не ти е присъщо, Хедж.

– Бейвдикт направи нови – този човек е гений. Побъркан маниак – от най-добрия вид гении. Все едно, опаковахме всичко.

– Забелязах.

– Е, да, поизтощи ни толкова много товар. Кажи, Фид, ще имаме ли време първо да отдъхнем?

– Малко е късно да ме питаш чак сега.

– Късно, не късно – питам те.

– Честно, не знам. Зависи.

– От какво?

– Дали Шпилът е паднал в наши ръце. Дали сърцето е останало неувредено. Дали са успели да разбият неговите вериги или каквато там магия го пази – би могло да са двайсет демона Кенил’ра, доколкото знаем, а представи си каква патаклама ще е тогава.

– Двайсет демона Кенил’ра? Какво е това, някаква гадна приказка ли? Защо не крал на демоните? Или гигантски триглав огре с опашки на скорпиони на всеки пръст и една голяма на кура му за равновесие? И бълва огън през гъза си отгоре на това.

– Добре, въображението ми е бедно. Съжалявам – никога не ме е бивало с хубавите приказки, Хедж.

– Да бе! Е, и какво още трябва да знам? Трябва да събудим шибаното сърце с целувка, щом стигнем до него, така ли? Да му вържем панделка? Да танцуваме около него шибани танци? Богове, само без кръвни жертви, нали? Изнервят ме, сериозно.

– Дрънкаш глупости, Хедж. Точно това правиш винаги преди бой – защо?

– За да те разсея, разбира се. Ако продължаваш да се дъвчеш, няма да остане нищо освен мокър хрущял и няколко срамни косъма, които не държа да виждам. А, и зъбите, дето вършат цялото дъвчене.

– Знаеш ли – каза Фидлър и го погледна накриво, – ако те нямаше, Хедж, щях да те измисля.

– Това пък какво значи?

– Просто казах благодаря, нищо повече.

– А. Добре. Мога ли да подрънкам още малко? Щото съм уплашен, нали разбираш.

– Ще стане, Хедж. Разпръсни хвърлячите си на котенца из отделенията ми и ще размажем всеки, който се опита да ни мръдне оттук.

– Точно така. Добра идея. Трябваше сам да се сетя.

Тръгна към Подпалвачите на мостове и Фидлър го проследи с поглед. „Благословен да си, Хедж.“ После се обърна към бойците си.

– Това е мястото, войници. Този хълм. Сега действаме бързо – само една-две камбани имаме до стъмване. Искам да се окопаем и да струпаме камъни в здрав периметър.

– Ясно, капитане – ревна една от тежките. – Че то това дотука си беше просто разходка. Време е малко работа да свършим…

Изкачиха по-малките възвишения и атакуваха склона. Ботъл подмина Коураб и се закатери до сержант Тар.

– Слушай, сержант…

– Сега пък какво, Ботъл? Хващай лопатата – работа ни чака.

Войниците наоколо смъкваха снаряжението си, мърмореха и се оплакваха от ожулени гърбове и схванати рамене.

– За този терен – каза Ботъл. – Трябва да говоря с капитана.

Тар го погледна навъсено, но кимна.

– Давай, но не се бави много. Не искам да умреш само защото си си изкопал дупката много плитко.

Ботъл изхъмка, после се огледа.

– Толкова ли са близо?

– Откъде да знам? Държиш ли да си заложиш живота, че не са?

Ботъл изсумтя и тръгна натам, където бе видял Фидлър за последен път – близо до върха на хълма. Хедж също бе тръгнал натам.

Докато вървеше по тясната криволичеща пътека между скалите, чу зад себе си стъпки и се обърна.

– Детсмел. Имаш ли някаква причина да вървиш подир мен, или е заради хубавия ми задник?

– Заради хубавия ти задник. Но трябва и да говоря с Фид. Два късмета накуп, ако ме разбираш.

– Този хълм…

– Могила.

– Да, добре. Могила. Има нещо…

– Потънало дълбоко около нея, да. Уидършинс за малко да се надриска още щом стигнахме до склона.

Ботъл сви рамене.

– Нямаше да му е за първи път. Другите отделенийца му викаме Уидърдрис.

– Сериозно? Уидърдрис? Страхотно. Чакай само Троутслитър да го чуе. Обаче защо пазите такива тайни от нас? Такива имена? Ние нямаше да го направим, знаеш ли.

– Дървената уста и Цепката? Кофата и Чепа? Лайното и Фъстъка?

– О. Чули сте ги, а?

Стигнаха равната площадка на върха. Фидлър и Хедж стояха до забития в земята меч. Обърнаха се, щом чуха хрущенето на камъните под ботушите им.

– Вие двамата да не сте забравили как се копаят дупки?

– Не, капитане. Само дето си имаме компания.

– Обясни, Ботъл. И се опитай да бъдеш кратък поне веднъж.

– Има бог тука с нас.

Хедж все едно че се задави с нещо – обърна се, закашля се и после изплю.

– Идиот – рече Фидлър. – Точно това беше цялата шибана идея.

– Не той, капитане – рече Детсмел.

– Какво имаш предвид? Разбира се, че е тук – толкова от него, колкото е, искам да кажа. Адюнктата каза, че мястото е това.

Детсмел и Ботъл се спогледаха и Ботъл, с изведнъж пресъхнала уста, каза:

– Капитане. Сакатия бог не е тук. Щяхме да знаем, ако беше.

Фидлър посочи меча.

– Това е на адюнктата, Ботъл. Отатарал, забрави ли? Защо си мислиш, че можеш да усетиш нещо?

Детсмел се чешеше енергично по врата, сякаш искаше да смъкне три пласта кожа и да види дали още му е останал гръбнак. Вдиша дълбоко за кураж и рече: