САКАТИЯТ БОГ

– Възможно е да е както твърдиш – отстъпи брат Възвишеност. – Но ако очите ни ни лъжат? Ако това, което виждаме, всъщност се окаже точно каквото противникът ни иска да видим?

– Тук си твърде великодушен в преценката си за врага – увери го сестра Свобода. – Това е провал в разчета на времето, може би ускорен от факта, че засякохме заплахата от запад почти в мига, в който излязоха от Стъклената пустиня, и вече сме в идеална позиция да ги ударим без забавяне.

– Приемам мъдростта в думите ти, сестро.

– Няма да те укоря, братко, за това, че се вслушваш в инстинктите си. Въпреки че, както знаем, ако бъдат оставени необуздани, инстинктите имат навика да подбуждат паника – след като са извън контрола на интелекта, преди всичко, то пътят им към страха е най-кратък.

Тримата Форкрул Ассаил замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли.

А след това сестра Свобода заяви:

– Ще се опитам да заробя войниците, които се изправят срещу нас. Може да се окажат полезни.

– Но не и стоте, които аз ще ударя – каза брат Гроб.

– Тях не – съгласи се тя. – Убий ги всички, братко.

Бен Адефон Делат дръпна юздите толкова силно, че копитата на коня му се хлъзнаха по сухата трева.

Калам изруга, обърна коня си и животното се олюля под него от изтощение. Изгледа с яд приятеля си.

– Сега пък какво, Бързак?

Но чародеят вдигна ръка и поклати мълчаливо глава.

Калам се отпусна в седлото, разкърши схванатия си гръб и се огледа, но не видя нищо освен пуста, осеяна с ниски хълмове равнина. Зеленикавият блясък от нефритените резки в небето придаваше болезнен вид на света, но той вече бе започнал да свиква с това.

– Остави адюнктата – каза Бързия Бен.

Калам го изгледа стъписано.

– Какво? Брат й…

– Знам… Мислиш ли, че беше лесно? Усетих отдръпването им един от друг. Мислих за това цяла сутрин. Знам защо Гъноуз иска да я намерим – знам защо ни изпрати напред. Но не е добре, Калам. Съжалявам. Не е добре.

Убиецът го изгледа втрещено, след това се изплю, за да махне вкуса на пепел от устата си.

– Тя действа сама значи.

– Да. Неин избор.

– А, без тия, Бързак. Това е твой избор!

– Тя ме принуди, проклет да си!

– Как? Какво е направила? Какво е всичко това с отдръпването им? Какво в името на Гуглата изобщо означава това?

Конят на Бързия Бен трябваше да е прихванал нещо от вълнението на ездача си, защото се задърпа плашливо под него и той с усилие го обузда. Животното заотстъпва в полукръг и магьосникът изруга тихо.

– Слушай. Той вече не е с нея. Тя сама направи жертвата – как според теб мога изобщо да го знам? Калам, тя предаде меча си.

Калам го зяпна.

– Какво?!

– Но го усещам – онзи меч. Той е празното пред очите ми. Точно там трябва да отидем.

– Значи тя загива, нали? Просто така?

Бързия Бен потърка лицето си.

– Не. Прекалихме с това – всички ние. От самото начало.

– Пак почваш с шибаните гатанки.

– С подценяването й! Почти от проклетия първи ден, откакто се озовах с Ловците на кости, слушах как всички я одумваме, всяка стъпка, която предприемеше. Гуглата знае, и аз не останах настрана. Но не бях само аз, нали? Офицерите й. Десантчиците. Шибаният лагерен готвач… какво ми каза ти преди малко? За онзи момент в Твърдината на Мок, когато те помолила да я спасиш? Каза, че си го направил, защото просто те помолила, без никакви причини или обяснения. Просто взела, че те помолила, Калам. Трудно ли беше да кажеш „да“? Кажи ми истината.

Калам бавно поклати глава.

– Но понякога се питам… дали просто не я съжалих.

Бързия Бен реагира все едно, че го удариха през лицето. Попита тихо:

– Още ли мислиш така, Калам.

Убиецът замълча и помисли. После въздъхна.

– Знаем къде ни иска Гъноуз. Дори знаем защо – той й е брат, Гуглата да ме вземе дано.

– Знаем и тя къде ни иска, Калам.

– Нима?

Бързия Бен кимна.

– Тогава на кого от двамата проклети Паран се подчиняваме в случая?

– Пред кого от тях би се изправил – тук или от другата страна на Портите – и да му кажеш: ти се провали, направи погрешния избор? Нямам предвид да си нагъл. Просто заставаш и казваш каквото трябва да се каже?

– Чувствам се все едно, че отново съм в Твърдината на Мок – изръмжа Калам. – Все едно не съм я напускал изобщо.

И изведнъж се разрида.

Приятелят му изчака, без нищо да каже – а Калам знаеше, че няма да каже нищо, защото бяха понесли всичко това заедно. Защото истинските приятели знаят кога да замълчат и да ти предложат цялото нужно търпение. Постара се да овладее чувствата си – не беше сигурен дори какво го обзело в този момент. „Може би този неумолим натиск. Този несекващ вой, който никой друг дори не чува.“

„Стоях и гледах града долу. Стоях и знаех, че скоро ще тръгна по кървав път.“

„Дори предателството не беше от значение – не и за мен. В Нокътя винаги е било пълно с боклук. Беше ли от значение за нея? Не. Тя вече го беше презряла. Просто още един нож в гърдите й, а тя вече носеше много, като се почне с онзи, който бе забила със собствените си ръце.“

Калам се съвзе.

– В същата посока ли?

– Засега – отвърна Бързия Бен. – Докато се приближим. После… на югозапад.

– Към меча.

– Към меча.

– Някой да го наглежда, Бързак?