САКАТИЯТ БОГ

Стигнаха при другите. Банашар видя изписаното на лицата им очакване и му се дощя да се скрие зад щит.

Рутан Гъд се почеса по брадата и заговори пръв:

– Жрецо. На всички ни дадоха заповедите. Ще бъдеш ли до адюнктата през всичко това?

„Всичко кое? Умирането?“

– Не знам. Съмнявам се.

– Защо? – попита Фарадан Сорт с рязък, обвинителен тон.

Той сви рамене.

– Очаквам, че ще се бие. Рано или късно.

В последвалата тишина Лостара Юил се покашля и каза:

– Тя заповяда на мен, на Хенар и Рутан Гъд да сме до нея през цялото време.

– Обяснимо е – каза Банашар.

– Защото са Форкрул Ассаил, нали? – попита Лостара.

Банашар само сви рамене.

– Меча й го няма – каза Фарадан Сорт. – Как очаква да се защити срещу магията на Ассаил?

– Не знам.

Рабанд изтърси груба ругатня и изглеждаше готов да си тръгне, но Сканароу му поклати глава заканително и той притихна намръщен.

Лостара улови погледа на Банашар и той видя страха в очите й.

– Жрецо, не мисля, че ще успея отново с Танца на Сянката. Не и както стана преди. Ако тя очаква такова нещо от мен срещу Форкрул Ассаил…

– Капитане, не знам какво очаква – отвърна тихо Банашар. – Двамата с Рутан Гъд показахте изключителни способности. Дали затова ви иска до себе си? Предполагам, че е това, а в мига на най-голяма нужда ще погледне ли към вас? Защо не?

– Не мога да го направя отново!

Банашар се обърна към Рутан Гъд.

– А вие, капитане? Обсебен сте от същите колебания, нали? Или дарът на Ездачите на бурята ще се съживи отново, за да ви защити?

– Адюнктата явно го вярва – отвърна той.

– Казахте ли й, че няма да стане, капитане?

– Сложно е.

– Не сте ли точно затова тук? – попита Банашар. – Не беше ли това причината за техния дар?

Другите вече гледаха Рутан Гъд. Това явно не му харесваше.

– Зависи. Никой не е сигурен в тези неща. Знаеха ли какво е скрито в Коланси? Може би. Интересува ли ги… освобождението?

– Едва ли – изръмжа Фарадан Сорт, вече с ръка на меча си.

Рутан Гъд се усмихна кисело.

– Подозирах, че имаш сериозна причина да се отречеш от Стената, Сорт.

– Сражавах се на един разтег от Греймейн.

Рутан Гъд кимна, но си замълча.

– Това не е честно! – изсъска Лостара Юил. – Рутан… страх ли те е да използваш онова, което са ти дали Ездачите на бурята?

– Ездачите на бурята не са склонни към компромиси – каза Банашар, след като стана ясно, че Рутан Гъд няма намерение да отговаря. – Капитанът усеща несигурността в това, което предстои. И риска от провал. Предчувства, че силата на Ездачите на бурята, ако бъде отприщена, ще заключи, че въпросният риск е твърде голям – с твърде много за губене в случай, че планът на адюнктата се провали.

– Рутан – каза Лостара, – ти не владееш ли тази сила?

Той се намръщи и отвърна:

– Запитай се същото за Танца на Сянката, Лостара Юил.

– Но това е волята на бог!

– А на кого служат Ездачите на бурята? Знае ли някой изобщо? Ти, Фарадан? Дали са неразумни, безчувствени същества? Ти си стояла на Стената. Кажи й – кажи й какво си видяла със собствените си очи.

– Те имат цел – отвърна замислено Фарадан Сорт. – Неудържим подтик. Повече от това не мога да кажа.

– Това не ни води доникъде – каза Рабанд. – Фактът е следният: двамата с теб, Сканароу, командваме ротите си. Има ли нещо повече, което трябва да знаем? Тогава предлагам да се върнем при бойците си и да оставим тази дискусия на по-старшите от нас.

Хвана я за ръката и я задърпа след себе си. Сканароу погледна през рамо към Рутан Гъд, но той или не забеляза, или се престори, че не вижда съкрушителната тъга на лицето й.

Фарадан Сорт въздъхна и издърпа ръкавиците от колана си.

– Сбогом, капитани.

Жрецът вдигна очи към утринното небе и примижа към Нефритените странници. „Още по-близо са. Имаме само ден или два. Не повече, със сигурност.“

– Котильон ми се закле, че никога повече няма да ме обсеби – каза Лостара Юил.

Банашар я погледна питащо.

– Твърде изкусително е, предполагам?

– Даденото, както и взетото, жрецо.

Той кимна разбиращо.

– Очаквах да преживея всичко това – каза Рутан Гъд. – Вече не съм толкова сигурен.

– Значи знаеш как се чувстваме останалите – сопна се Лостара Юил.

Но той просто се обърна към Банашар.

– Щом няма да си с нея, жрецо, къде ще си тогава? Каква е причината да си тук.

– Има един въпрос, който ме терзае – отвърна Банашар, надмогвайки звука на първите рогове, сигнал колоната да се строи за поход. – Как един смъртен надвива бог? Случвало ли се е изобщо досега? Нарушаван ли е старият ред? Или това е просто… особено обстоятелство? Изключителен момент в цялата история?

– Нима си спечелил Червея на Есента за каузата й, жрецо? – попита Лостара.

Банашар се намръщи, изгледа я, след което се обърна към Рутан Гъд.

– Изглеждате стъписани. От това, че някак в мен се е намерила такава сила? Или от самата идея, че това, което правим на този тленен свят – с живота си, с волята си, – би могло да накара един бог да коленичи пред нас? – Поклати глава. – Но и двамата ме разбрахте погрешно. Изобщо не говорех за себе си. Не мога да се наложа над бог дори и да съм последният жрец в Дома на този бог. Не разбирате ли? Тя е. Тя го направи. Не аз.