САКАТИЯТ БОГ

Погледът й го накара да се зачуди доколко е отгатнала мислите му. Дали знаеше колко близо е до това да бъде убита и просто не й пукаше достатъчно, за да изпита страх?

– Юмрук, в Ейрън бях посъветвана да ви оставя за командващ градския гарнизон. Всъщност говореше се да ви повишат за градски Юмрук и ако това беше станало, възможно бе след това да ви препоръчат за Висш юмрук, командващ целия Седем града. Разбирам, че това, което описах току-що, щеше напълно да ви е устроило. Поне до следващото въстание.

– Какъв е смисълът на това, адюнкта? – попита с хриплив глас Блистиг.

– Само че вашите застъпници – офицерите и влиятелните особи в Ейрън – не можеха да видят на един разтег извън градските стени. Не можеха да си представят, че джисталецът Малик Рел няма да гние до края на живота си в килия в тъмницата или че главата му няма да бъде набучена на пика над главната порта. С други думи, нямаха никакво понятие за мащабите на влиянието му, как вече бе корумпирал Нокътя или че агентите му още тогава бяха стигнали почти на ръка разстояние до трона на Ласийн.

– Още повече – продължи тя, без да откъсва очи от него, – че омразата му към вас и… измяната ви при Ейрън, след падането на Колтейн, до голяма степен гарантираха евентуалното ви убийство. Може и да сте в неведение, че между Падането и моето пристигане в града бяха направени три опита за покушение върху живота ви. И трите успешно предотвратени, с цената на ценни агенти.

– Прехвърлянето ви под моя команда всъщност беше единственият начин да ви опазя жив, Юмрук Блистиг. Четвъртия път животът ви бе спасен в град Малаз. Ако не бяхме успели да се изтръгнем, щяхте да бъдете арестуван и екзекутиран. Значи, може да предпочетете да вярвате, че съм предприела тези усилия, защото ви ценя като командир, и да сте уверен, че и до ден-днешен оставам впечатлена и се възхищавам на бързия ви ум и решителност, когато отказахте да предадете Ейрън на бунтовниците. Но това не беше основната причина да спася живота ви. Малик Рел, Висш юмрук Корболо Дом и техните интереси щяха да наложат събитията в Ейрън да се преразгледат – обявяването извън закона и наказанието на уикците бе само началото. – Направи кратка, съвсем кратка пауза. – Юмрук Блистиг, малцина знаят истината за онези събития. Аз ви спасих, за да запазя тази истина жива.

Мълча дълго след тази реч. Отчасти му се искаше да не повярва на нито една дума, искаше му се да я нарече лъжкиня и дори егоистка. Но… какъв личен интерес можеше да има във всичко това? Поставяше го да командва центъра – вероятно срещу тежка пехота – сред малазански войници, които го презираха. Беше спасила живота му само за да го захвърли сега – и как в това изобщо можеше да има някаква логика?

– Адюнкта, очаквате ли да ви благодаря?

– Единственото очакване, което е от някаква важност, Юмрук, засяга командването на центъра по най-добрия възможен начин.

– Няма да ми се подчинят.

– Ще се подчинят.

– Защо?

– Защото няма да има никой друг.

„Никой друг?!“

– Къде ще сте вие, адюнкта?

– Ще се противопоставям на Форкрул Ассаил и тяхната магия. Ще се боря със силата на волята им. Ще им преча да стигнат до моите войници.

– Ни вие вече не разполагате с проклетия си меч!

– Носенето на такова оръжие има остатъчно въздействие, Юмрук. Все едно, това не е ваша грижа.

– Освен ако не се провалите. Когато се провалите.

– Дори и тогава, Юмрук.

Той присви очи.

– Това може да се получи само ако ги отнесете с вас. Това ли е планът, адюнкта? Една последна жертва за армия, която дори не ви обича? Която не иска да е тук? Която дори не знае за какво трябва да се бие? А после очаквате от мен и от другите Юмруци да ги задържим на място? Когато умрете?

Тя кривна глава.

– Сам си противоречиш.

Блистиг махна презрително, сякаш посичаше въздуха.

Тавори като че ли леко трепна, но тонът, с който изрече следващите думи, опроверга впечатлението му.

– Поддържай права линия с фланговете, Юмрук.

– Ще ни насекат на парчета.

Тя се обърна и посегна за кожените си ръкавици.

– В такъв случай, Юмрук, постарайте се да умрете бавно.

Той излезе, без да си прави труд да отдава чест.

„Три осуетени опита за покушение върху живота ми? Корумпиран Нокът?“

„Тогава кой ги е осуетил?“

Банашар стоеше на двайсетина крачки от палатката й. Искаше му се да е като тежък камък в потока, място, където да стъпиш и да намериш един-два мига покой. Но беше като безжизнен остров, докато Лостара Юил не дойде и не го дръпна за ръката. Хенар Вигълф се хилеше отстрани.

– Какво искаш? – сопна се Банашар: току-що бе видял Блистиг да излиза от палатката на Тавори, крачеше като безжизнен Т’лан Имасс, и бе помислил отново да иде при адюнктата и да види какво ще може да изкопчи за разигралото се между нея и Юмрука. Но Лостара го задърпа упорито.

Там, напред, стоеше малка група офицери. Сканароу. Рутан Гъд, Рабанд и Фарадан Сорт.

Банашар се опита да издърпа ръката си.

– Все забравяш, аз всъщност не съм в тази армия.

– Последният ни разговор – каза Лостара. – Вземи го на подигравка или на сериозно, както ти харесва, жрецо. Но ще стане и ти ще участваш.

– Защо?