САКАТИЯТ БОГ

– Кажи ми – почна той отново, – какво мислиш, че виждаш тук? Отчаяние? Паника? Волево поражение, някакъв неизбежен упадък до пълно безсилие? Вярваш ли в провала, Ходещ по ръба?

Привидението помълча, след това заговори с накъсан хриплив глас.

– Не може да си толкова… дързък.

– Попитах дали вярваш в провала. Защото аз – не.

– Дори и да успееш, Котильон. Пряко всички очаквания, пряко всяко желание дори. Все пак ще говорят за твоя провал.

Котильон прибра камите в каниите.

– Знаеш къде ще им кажа да си го наврат, нали?

Главата се кривна, ивици коса провиснаха и се развяха.

– Наглост?

– Вещина – сопна се Котильон. – Усъмниш ли се в мен, ще е на твой риск.

– Няма да ти повярват.

– Не ме интересува, Ходещ по ръба. Това е.

Тръгна и не се изненада, че безсмъртният пазител го последва. „Правили сме го и преди.“ Прах и пепел изригваше при всяка стъпка. Вятърът стенеше като затворен в гробница.

– Почти е време, Ходещ по ръба.

– Зная. Няма да спечелиш.

Котильон спря и се извърна през рамо. Усмихна се скръбно.

– Това не означава, че трябва да загубя, нали?

Прах се вдигаше и извиваше подире й. От раменете й се точеха десетки грозни вериги: кости, извити и огънати в неравни брънки, древни кости в хиляда оттенъци между бяло и кафяво. Стотици индивиди съставяха всяка верига, изкривени черепи с полепнала по тях коса, обгорени гръбнаци, дълги бедрени кости, дрънчаха и тропаха. Влачеха се зад нея като наследство на тиран и оставяха плетеница от бразди в просналата се на левги наоколо съсухрена земя.

Крачките й не се забавяха, стабилни като пълзенето на самото слънце към хоризонта напред, неумолими като мрака, който я догонваше. Беше равнодушна към представите за ирония и към горчивия вкус на непочтителната насмешка, който така можеше да ужили небцето. В това имаше само необходимост, най-алчната от боговете. Беше познала пленничество. Спомените оставаха пламенни, ала не бяха спомени за стени на крипта и неосветени гробници. Тъмнина, да, но също и натиск. Ужасен, непоносим натиск.

Лудостта беше демон и живееше в свят на безпомощна нужда, на хиляди неутолени желания, свят без изход. Лудостта, да. Познала бе този демон. Пазарили се бяха с монети от болка и тези монети идеха от хазна, която не се опразваше никога. Такова богатство бе познавала някога.

А мракът все така я гонеше.

Крачеше, същество с окапала коса, кожа с цвета на избелял папирус, дълги крайници, които се движеха със свръхестествено изящество. Пейзажът наоколо бе пуст, плосък от всички страни освен напред, където унила верига безцветни хълмове дращеше с треперлив нокът по хоризонта.

Беше донесла предците си със себе си и те трополяха в хаотичен хор. Нито един не бе оставила зад гърба си. Всяка гробница от родословната й линия сега зееше празна, куха като черепите, които бе плячкосала от саркофазите им. Безмълвието винаги говори за отсъствие. Безмълвието е врагът на живота и тя нямаше да го търпи повече. Не, съвършените й предци говореха с тихо мърморене, тропот и стържене – и бяха гласовете на личната й песен, държаха демона надалече. Свършила бе с пазарлъците.

Знаеше, че някога световете – бледи острови в Бездната – гъмжаха от същества. Мислите им бяха груби и прости, а отвъд тези мисли нямаше нищо освен сумрак, бездна от невежество и страх. Щом в този смътен полумрак се пробудеха първите проблясъци, те бързо лумваха ярко и горяха като сигнални огньове. Но умът не се събуждаше устремен към слава. Нито към красота, нито дори към любов. Не се раздвижваше със смях или триумф. Всички онези оживели огньове принадлежаха на едно нещо и само на него.

Първата дума на разума бе справедливост. Дума, която да подхранва възмущение. Дума, овластяваща волята да се промени светът и цялата му жестока подредба, дума, която да носи праведно възмездие на бруталното безчестие. Справедливост, избуяла за живот в черната почва на безразлична природа. Справедливост, която да обвързва семейства, да гради градове, да изобретява и брани, да сътворява закони и забрани, да изковава буйния нрав на богове в различни религии. Всички пламенни вери се пораждаха, виеха се и се разклоняваха от този единствен корен и се губеха в ослепителното небе.

Но тя и нейният вид бяха останали увити около подножието на онова огромно дърво, забравени и съкрушени. И в своето място под камъните, оплетени в корени и затрупани под черна пръст, бяха останали свидетели на покварата на справедливостта, на загубата на смисъла й, на измяната й.

Богове и смъртни бяха извращавали истините и с безчетните си дела бяха опетнили онова, което бе чисто някога.

Е, краят идваше. „Краят, скъпи мои, идва.“ Нямаше да има повече деца, израснали от кости и руини, които отново да съградят всичко изгубено. Имаше ли поне едно сред тях в края на краищата, което да не е сукало от гръдта на покварата? О, бяха подхранвали вътрешните си пламъци, но бяха трупали и кътали светлина и топлина все едно справедливостта принадлежи само на тях.