САКАТИЯТ БОГ

– Да, макар че не е толкова далече. Просто „ей там“, Бадан. Не сме достатъчно много, че да се пръснем.

Бадан взе някаква пръчка и разбърка пепелта на огъня.

– Какво ще направи тя, Синтър?

– Кисуеър ли?

– Адюнктата.

– Откъде да знам? Не съм говорила с нея. Никой не е говорил, доколкото мога да разбера. Поне изглежда, че Юмруците командват в момента.

Бадан пусна пръчката и потърка лицето си.

– Трябва да се върнем.

– Няма да стане – отвърна Синтър.

Той я погледна ядосано.

– Не можем просто да се вдигнем и да продължим.

– По-спокойно, Бадан. Измъкнахме повече войници, отколкото би трябвало да можем. Не сме толкова пострадали, колкото можеше да сме. Рутан Гъд, Бързия Бен, а после онова, което стана в авангарда. Тези неща ги спряха. Да не говорим как Фид ни накара да се окопаем – без ония траншеи тежките изобщо нямаше да могат да…

– Умрат?

– Да задържат. Достатъчно, та ледериите да натиснат. Достатъчно, за да можем останалите да се оттеглим.

– Да се „оттеглим“, да. Страхотно.

Тя се наведе към него и изсъска:

– Слушай. Ние не умряхме. Нито един от нас, които още сме тук…

– Едва ли може да е по-очевидно.

– Не схващаш нищо. Бяхме прегазени, Бадан, но успяхме да изпълзим дори и от това. Да, може да е било отчаяното дръпване на Богинята, може всички други да са излезли на пътя на мечовете, които идеха към нас. Може да е от това колко стъписани бяха вече – както чух, Лостара Юил била почти невидима сред облак от кръв, и не нейната. Трябва да ги е спряло това. Пауза. Колебание. Все едно, простата истина е, че когато започнахме да се оттегляме…

– Те ни оставиха да го направим.

– Работата е, че можеше да е много по-лошо, Бадан. Виж хундрилите. Шест хиляди влязоха, по-малко от хиляда се върнаха. Чух, че някои от оцелелите им са дошли в лагера. Включили са се в Подпалвачите на мостове на Мъртвия Хедж. Казват, че Боен водач Гал е прекършен. Тъй че виждаш ли какво става, когато командирът се прекърши? Останалите просто рухват.

– Може би е наш ред.

– Съмнявам се. Тя просто е ранена и Денъл не й действа. Трябва да намери свой начин да се изцели. Но ти все още не схващаш за какво ти говоря. Не се разкапвай, Бадан. Не се затваряй в себе си. Отделението ти загуби Скин, но никой друг.

– Неп Фъроу е болен.

– Той винаги е болен, Бадан. Най-малкото откакто стъпихме в Пустинните земи.

– Релико се буди с писъци.

– Не е само той. Двамата с Вастли стояха с тежките, нали? Така.

Бадан Грук огледа загасналия огън и въздъхна.

– Добре, Синтър. Какво искаш от мен? Как да оправя всичко това?

– Да оправиш това? Идиот такъв, не се и опитвай. Не е за нас. Гледаме си офицерите и чакаме те да поведат.

– Не съм виждал капитан Сорт.

– Защото я направиха Юмрук… ти къде си бил? Все едно. Чакаме Фид, това е истината. По същото време, когато ще е срещата, ни събира всички, последните морски пехотинци и тежки.

– Той все още е сержант.

– Бъркаш. Капитан е вече.

Бадан Грук неволно се усмихна.

– Но е превъзбуден.

– Цяла сутрин танцува, да.

– Значи всички се събираме. – Извърна се и я погледна в очите. – И слушаме какво има да ни каже. А след това…

– След това… е, за след това ще му мислим след това.

Бадан примижа към нея. Страхът му се върна и го смрази. „Не е отговорът, който очаквах.“

– Синтър, да идем ли да доведем Кисуеър?

– А, не. Нека я оставим тая крава да се помъчи още малко.

– Щото сме дребни – каза Ръфъл.

– Е-е, ххво?

– Чу ме, Неп. Ония Късоопашати бяха прекалено високи. Замахът толкова ниско, който трябваше да правят, беше труден – бронята им на кръста не им дава. А нас видя ли ни? Бързо се научихме. Водехме война с пищялките им. Мушкахме нагоре в слабините им. Сечахме им сухожилията. Бодяхме им проклетите стъпала. Бяхме армия от кучешки бълхи, Неп.

– Аш не шъм кушешка вълха. Влъх шъм аш. Неп Влъха!

– Май си прав, Ръфъл – намеси се Релико. – Почнахме да се бием адски ниско, нали? Точно в краката им, близък бой, свършихме работа. – Абаносовото му лице се изкриви в нещо като усмивка.

– Точно както казах. – Ръфъл кимна и запали още една пръчка ръждивец, за да довърши закуската с другите пет. Ръцете й трепереха. Беше посечена в десния крак и грубо зашитата рана болеше. Както и всичко останало.

Синтър се смъкна до Хъни и каза тихо:

– Наложи се да отрежат ръката.

Лицето на Хъни се стегна.

– Дясната.

Другите се наведоха към тях да слушат. Синтър се намръщи.

– Да. Ефрейтор Рим ще е тромав известно време.

– И нас ли ще ни свият в друго отделение тогава, сержант? – попита Лукбек. – Или ние ще глътнем друго, както сме останали само с двама десантчици?

Синтър сви рамене.

– Още се обсъжда.

– Не ми харесва това, което стана с Десето, сержант – каза Хъни. – В един момент го има, в следващия го няма. Като дим. Не е редно така.

– Гонтай си е кучи син малко – рече Синтър. – Няма такт.

– И освен това позволи всичките му войници да загинат – изтъкна Лукбек.

– Спрете. Не можем да разсъждаваме така, не и този път. В тази битка се получи, че всеки е сам за себе си.

– Не и Фид – каза Хъни. – Или ефрейтор Тар. Или Коураб или Ърб, даже и Хелиан. Те сплотяваха, сержант. Точно затова сега сме живи.

Синтър извърна очи.