САКАТИЯТ БОГ

– Много се седи и приказва тука, мисля. Всички ще хванете краста и става гадно. – Стана. – Трябва да поговоря с Фид.

Сержант Ърб се приближи до Солтлик.

– Отделение, стани.

Мъжът го изгледа отдолу, изпръхтя и се надигна.

– Вземи си багажа.

– Слушам, сержант. Къде отиваме?

Ърб тръгна, без да му отвърне, и тежкият се затътри на две стъпки зад него. Не изгаряше от нетърпение за това. Знаеше лицата на повечето морски пехотинци в тази армия. За такива неща паметта му бе добра. Лица. Лесно. Хората, криещи се зад тях – не. Имена? Забрави. Сега, разбира се, не бяха останали много лица.

Лагерът на морската и тежката пехота беше в бъркотия. Неподредено, немарливо. Пръснати отделения, празни места на мястото на други. Палатки, провиснали от небрежно забиване на колчетата. Оръжейни колани, очукани шлемове и разхвърлена броня по земята сред кокали от родара и сварени ребра от мириди. Плитки дупки, вмирисани от повръщано – войниците се оплакваха от някаква стомашна гадина, но по-вероятно бе просто от нерви, ужасната последица от всяка битка. Киселината от оцеляването, която продължава да пари нагоре по гърлото.

И навсякъде около тях – утрото, проснало се в кроткото си безумство, безчувствено както винаги. Изсветляващо небе, кръжащи и бръмчащи насекоми, глухо мучене на животни, подкарани на заколение. Едно нещо липсваше обаче. Разговорите. Войниците седяха навели глави или поглеждаха от време на време, с помръкнали и отчуждени очи.

Всички под обсада. От зевовете около кръга, от купчините палатки, оставени сгънати и вързани с колчетата и въжетата. Мъртвите също нямаха какво да кажат, макар че всички все още седяха и ги чакаха.

Ърб спря при един такъв накъсан кръг седящи войници. Бяха поставили котле върху жарта и парата, която се вдигаше от него, беше тежка, опияняваща. Той ги огледа. Две жени, двама мъже.

– Двайсет и второ отделение?

По-възрастната жена кимна, без да вдига глава. Ърб помнеше, че я е виждал. Живо лице, помнеше. Остър език. Град Малаз може би, или Ю’Гатан. Островитянка със сигурност.

– Всички, стани.

На лицата, които се вдигнаха към него, имаше негодувание. Другата жена, млада, тъмнокожа и тъмнокоса, имаше изумително сини очи, които блеснаха от гняв.

– Страхотно, сержант – заговори тя с акцент, какъвто не бе чувал досега. – Току-що си попълни отделението. – Щом видя Солтлик, застанал зад Ърб, изражението й се промени. – Тежък. – Жената кимна почтително.

Другата изгледа навъсено приятелите си.

– Това, което виждате пред себе си, момчета и момичета, е Тринайсето. Това отделение, и на Хелиан, пиха гущерска кръв онзи ден. Тъй че всички стани, мамка му, и веднага! – Даде им пример. – Сержант Ърб, аз съм Класп. Дойдохте да ни приберете, добре. Все някой трябваше да ни прибере.

Другите се бяха вдигнали на крака, но по-младата жена продължаваше да се мръщи.

– Загубихме добър сержант…

– Който не слушаше, като казаха „залегни“ – сряза я Класп.

– Винаги си вреше носа навсякъде – каза единият мъж, картулиец с мазна брада.

– Любопитство – подхвърли другият, нисък плещест фалариец с дълга коса с цвета на опръскано с кръв злато. Върхът на носа му бе отсечен и бе хванал дебела коричка.

– Свършихте ли с елегията? – каза Ърб. – Добре. Това е Солтлик. Значи, лицата ги знам, тъй че ви познавам всичките. Сега да чуя имената.

– Бърнт Роуп, сержант – каза картулиецът. – Сапьор.

– Лап Туърл – представи се фалариецът. – Резач.

– Изцеряване?

– Не разчитайте на това. Не и на този терен.

– Сад – каза по-младата жена. – Отдельонен маг. Безполезна почти колкото Лап в момента.

– Пазите ли още арбалетите? – попита Ърб.

Никой не отвърна.

– Тогава първата задача: бегом до оръжейната. После се връщате тук и почиствате тази кочина. Двайсет и второ е разпуснато. Добре дошли в Тринайсето. Солтлик, придружи ги. Класп, ти вече си ефрейтор. Честито.

Когато всички тръгнаха, Ърб остана да стои сам и неподвижен и дълго, незабелязан от никого, се взираше в празното.

Някой я сръга в рамото и тя простена и се обърна настрана. Второ сръгване, по-силно този път.

– Разкарай се. Още е тъмно.

– Още е тъмно, сержант, защото сте си вързали очите.

– Тъй ли? Ами що не си ги вържете и ваш’те? Тогава всички щяхме да спим.

– Съмна се, сержант. Капитан Фидлър иска да…

– Той все иска. Щом станат офицери, само това правят. Някой да ми даде делва.

– Всичко свърши, сержант.

Тя се пресегна, опипа грубия парцал, покрил очите й, и дръпна единия край само колкото да отвори едното.

– Това не е възможно. Идете ми намерете.

– Ще идем – обеща Бретлес. – Веднага щом станете. Някой обикаля по отделенията и ни броят. Не ни харесва това. Изнервя ни.

– Що? – Окото й примига. – Имам си осем десантчици…

– Четирима, сержант.

– Петдесет процента загуби не е толкова зле за купон.

– Купон ли, сержант?

Тя бавно се надигна.

– Снощи имах осем.

– Четирима.

– Точно, четири двойни.

– Нямаше никакъв купон, сержант.

Хелиан дръпна парцала и отвори и другото си око.

– Нямаше, тъй ли? Така става, като се сковаваш, ефрейтор. Изтърваваш хубавите моменти.

– Предполагам. Разтапяме буца шоколад в едно котле – помислих, че може да искате малко.