САКАТИЯТ БОГ

– Кой те назначи да командваш?

– Ти си акционерка в Тригали. Аз имам старшинство тук, Прешъс.

– Но аз съм…

– Дотук не си нищо – прекъсна я Фейнт. – Покажи ни малко магия и това може да те дръпне малко нагоре. Отвори ни портал до вкъщи и лично ще те короновам за императрица. Но дотогава, Прешъс, аз командвам.

– Боли.

– Какво като боли? Да умрем по-добре ли е?

Прешъс поклати глава.

– Магия. Тук. Земята… тръпне.

– Прешъс, все ми е тая дори да вие. Просто ни извади малко вода.

– Не ни иска тук. Не иска никого тук.

– И ние искаме да се махнем, нали?

Прешъс потрепери.

– Има нещо… Ако е дух – дори да е призрак на дух… може би…

– Пробвай. – Фейнт й обърна гръб и отиде до Суитист Сафърънс. – Дъх на Гуглата, събуди се.

– Будна съм, краво.

Е, значи всички се чувстваха кофти като нея.

– Гладно е – каза Прешъс Тимбъл.

Богове на бездната! Фейнт отново погледна на изток. Облак или дим? Емби простена и тя се обърна към него. Нещо ставаше с лицето му… вадички кал? Сълзи? Не, много тъмни бяха. Тя се приближи. „Какво, кръв ли е това?“

Товарният кон се отскубна от кола и побягна.

Откъм Суитист Сафърънс се чу някакво тупкане и Фейнт рязко се обърна.

– Суити?

Увитата в одеялата Суитист се гърчеше.

– Гладно е – повтори Прешъс Тимбъл.

Суитист Сафърънс се тресеше в спазми, ръцете и краката й тупаха по земята. Изрита одеялата и се превъртя на гръб. Очите й се отвориха широко, налети с кръв. Лицето й се подуваше. Плътта се разцепи.

– Тук вътре ли? – попита Прешъс Тимбъл.

Фейнт се извъртя към вещицата… видя как странно е изкривила глава, видя и слюнката, стичаща се по брадичката й. Очите й бяха оцъклени. Притича към нея в паника.

– Извади го! Прешъс! Махни го!

Суитист Сафърънс се надигна, от пръстите й капеше кръв. От лицето й бяха изникнали костени издатини, пред очите и устата й. Цялото й тяло се тресеше, сякаш вътре в него имаше нещо и се мъчеше да се измъкне. Дрехите й се раздраха и още кости изригнаха навън през кожата и облеклото.

Земята под нея сякаш се разтваряше.

Изтръпнала от ужас, Фейнт отстъпи назад. Потресът бе отнел волята й.

– Прешъс… моля те…

Емби изведнъж изкрещя и крясъкът му бе толкова пронизващ, че Фейнт подскочи и дойде на себе си. Втурна се към Прешъс Тимбъл и я зашлеви жестоко през лицето. Емби изкрещя пак.

Фейнт погледна през рамо към Суитист Сафърънс… но от нея не бе останало почти нищо, а от пръстта отдолу стърчеше оцапана с кръв китка, дебела като ствола на вековно дърво. Ръката беше провряла пръсти през Суитист, оцапани с кръв нокти задращиха във въздуха.

Земята под Фейнт се наклони и тя едва не падна.

Емби скочи към Прешъс Тимбъл – лицето му се беше наляло с кръв, – фрасна я в лицето с юмрук, грабна я като дете и побягна нанякъде.

Чудовищната ръка се изпъна още нагоре, останките от Суитист Сафърънс бяха полепнали по свиващата се длан. Кръвта гореше и почерняваше, изсипа се на пепел и оголи чудовищен крайник от чист нефрит.

Фейнт стоеше втрещена. Пред очите й се издигаше могила – цял хълм, разцепващ коравата земна твърд. Дървото при извора се разтресе и по голите му мъртви клони изведнъж изригна гмеж от гърчещи се зелени червеи. Нефритените плодове се заиздуваха, надвиснаха на гроздове и задърпаха клоните надолу.

Скалистият хребет на петдесет разтега на юг се взриви, високите треви се разлюляха като нефритени пламъци. Огромна лъскава канара се издигна над земята… „Чело – о, богове на бездната, о, в името на Гуглата… – Беру… моля те…“

Драконъс се извърна и го погледна с очи като непроницаемо черни езера.

– Стой тук.

Ублала отвори уста, но земята се разтърси, разлюля се на вълни, връхлитащи някъде от север, и той забрави какво искаше да попита. Обърна се към любимата си.

Ралата се беше събудила и се беше присвила, лицето й бе пребледняло от ужас. Гледаше някъде зад него.

Ублала се обърна отново в мига, в който Драконъс извади меча си. От дългото лезвие се изля нещо черно, като разлюляна от вятъра плащаница, изду се и се уви около него като сгъващи се криле. Драконъс изчезна в черното и мастиленият облак закръжи на спирала нагоре и нарасна. Извиси се над тях, а след това черните криле се разгънаха отново.

Привидението се извиси към небето и огромните криле от катраненочерен дим затътнаха във въздуха.

Ублала зяпна. Незнайно защо и как боздуганът бе в ръцете му и главата от небесен камък димеше като в ковашко огнище.

Гигантското същество отлетя далече на север. Не дракон. Крилат мрак. „Да, точно това. Крилат мрак.“

Облиза устни.

– Драконъс?

Веждите се извисиха над натрошената скална твърд. Очите грейнаха със смарагдови пламъци. От земята, на трийсет крачки на запад, се беше изтръгнала друга ръка. Фейнт стоеше като вкоренена в разтърсващата се земя. Всякакви мисли я бяха напуснали, главата й бучеше, черепът й бе готов да се пръсне. Чуваше гласове, хиляди, десетки хиляди гласове – и всички говореха на непонятен за нея език. Извисяваха се изпълнени с тревога, със страх и паника. Запуши ушите си с ръце, но полза нямаше.

„Искат да излязат.“